— Кажи й, Франк. Кажи й това, което каза на нас.
Той въздъхна и започна:
— Прекарах известно време с Даниел лятото преди той… разбирате ме. Готвех се за роля, правех малко проучване за нюйоркската полиция. Струваше ми се, че започнах да го опознавам по-добре. Не мисля, че някой от нас успя да се сближи с него навремето.
— И какво ти каза той, Франк? — попита Алекс.
— Каза…
— Кажи го, Франк — насърчи го ректорът Фиск. — Хайде, кажи й.
— Даниел ми призна, че Олдис е искал от него да направи нещо. Отначало ми се стори откачено, но колкото повече говореше Даниел, толкова повече започвах да му вярвам. Бяхме в Ист Сайд, движехме се с патрулката. Беше ясно, че иска просто да си излее душата, да сподели тайната си с някого.
— Какво е искал Олдис? — попита Алекс.
Франк я погледна и каза:
— Поискал е от него да ни разследва, Алекс. Искал е Даниел да ни провери, да изрови кирливите ни ризи. Бил убеден, че… че някой от вечерния курс е превъртял. Че се е покварил.
Алекс се взираше в познатия телевизионен актьор и свой стар колега. Тежестта на това, което току-що бе произнесъл, я смазваше. Възможно ли бе да се вярва на Франк, или това бе просто роля, сценарий, целящ да я заблуди и отклони?
Вратата се отвори и се появи Блак. Поиска да разговаря със Сали Танър и вдовицата неохотно го последва в коридора. Младият полицай затвори вратата след Блак и я заключи със силно щракване.
Алекс огледа хората в стаята. „Един от тях — помисли си тя отново — е убиецът“.
30
Райс трудно откри малката къща. През всичките си години в Джаспър никога не бе ходил в дома на
Олдис, въпреки че той живееше само на няколко километра от колежа. Оправдаваше се с прекадена заетост, но истината беше, че бе чувал разни истории за професора, истории, които го караха да настръхва.
Сбърка пътя и спря на една бензиностанция да попита някакъв старец как да се оправи. Старецът беше само бръчки и жили и Райс бърчеше нос, за да не му се налага да го помирише. Тази част от Върмонт му бе непозната. Предпочиташе да е някъде по крайбрежието, може би в Харвард — не можеше да е толкова трудно да получи преподавателско място там, щом взимаха хора като Шипли. Старецът напръска предното стъкло с нещо, избърса го и то светна.
Райс знаеше, че трябва да се интегрира, да слезе на нивото на стареца. Да заговори на неговия език. Усети как във вените му плъзва чувство на превъзходство.
— Имате един професор тъдява — каза той. — Окъснях, а ме чака работа в колежа. Та си рекох…
— Имате предвид професор Олдис ли?
— Да, точно той.
Старецът изстиска гъбата в краката си и мина откъм неговия прозорец. Райс усети миризмата му — тютюн, пот и жега. Щеше да е доволен, ако можеше до края на дните си да си стои само в Джаспър и да не му се налага да общува с такива хора. Но имаше работа, чакаше го важна задача. Тази сутрин бе станало второ убийство. Времето му изтичаше, както и на всички останали. Усети как стомахът му се сви и се оригна на нещо кисело.
— Излезте на магистрала 2 — каза старецът. — При червения хамбар в Мансфийлд завийте надясно. Малко след това асфалтът свършва. Продължете по черния път нагоре и ще видите къщата. Точно до гората. Но внимавайте.
— Да внимавам? Защо?
— Говорят се разни неща за професора. Непрекъснато.
Райс му благодари и потегли. Картата на седалката до него беше стара, смачкана и разкъсана. Мислеше си как ще заведе професора при Блак, как ще го изблъска през прага и ще изкрещи тържествуващо: „Пипнах го! Най-накрая го пипнах!“
Отзад беше езерото.
Така потъна в мечти, че за малко да изпусне отбивката.
Над къщата сякаш бе надвиснал някакъв мрак, някакво отчаяние. Като всичко останало, и това бе символично. Райс си помисли, че прилича на болен мозък. Колко просто изглеждаше всичко.
Слезе от колата. Най-обикновена врата, касата беше боядисана със сиво-синя боя. Отзад имаше езеро. Тази простота го озадачи. Олдис изглеждаше по-сложен човек. А ето къде живееше, в тази невзрачна къща, сред местните. С вонящото и разложено простолюдие, с тези, които дори не заслужаваха да стоят в една стая с интелектуалец като него.
„Защо? — запита се Райс. — Защо тук?“
Потропа на вратата със самодоволна усмивка на лице.
Цялата каса се разтресе. Тропането нахлу в къщата и се заблъска в стените. Мракът вътре завибрира.