— Професоре! — извика Райс. — Професор Олдис, аз съм ректор Антъни Райс от колежа в Джаспър. Дойдох да ви задам няколко въпроса за случилото се в нашето учебно заведение.
Нищо. Отстъпи и надникна покрай къщата. Дърветата се полюшваха от вятъра. Тревата тук-там бе изсъхнала, спаружена и изтръгната, сякаш някой бе оголил и драл с нокти корема на земята. Видя скелети на цветя върху остарели решетки за пълзящи растения.
— Професор Олдис! — извика отново Райс, този път по-силно. — Наистина трябва да поговоря с вас. Спешно е. Майкъл Танър е мъртъв от три дни вече, а Луис Прайн…
Нещо вътре се размърда. Леко проблясване хвърли сребриста светлинка върху бузата му.
— Професор Олдис?
Зачака отговор. Пет секунди, десет. В дъното на съзнанието му се надигна страх. Той преглътна нервно. Нямаше от какво да се страхува тук, нали? Просто един старец, избрал да живее сред местните. Просто минало величие, реликва. Събра кураж и почука отново. Вратата се открехна и се видя частица от коридора. Ето това беше — този малък процеп, този миниатюрен отрязък от чужд живот. Можеше да го направи, каза си Райс. Да, можеше. Трябваше.
Сърцето му биеше до пръсване. Той бутна вратата и влезе.
31
— Защо? — попита някой, след като детектив Блак излезе заедно със Сали. Беше Матю Оуен, който все така стоеше зад ректора Фиск. Изглеждаше поразен от новината. — Защо Олдис би помислил, че някой от вас…
— Защото ни мрази — каза Крисчън. — Винаги ни е мразил.
— Крисчън… — предупреди го Алекс.
— Вярно е, Алекс. Ти не го забелязваше, но останалите го виждахме. Ненавиждаше ни, защото сме свободни, а той е погубил голяма част от живота си в затвора. Искаше да ни накаже заради това. Искаше да наложи превъзходството си над нас, дори и след като курсът беше свършил. И точно това направи.
— Луда работа — обади се Франк.
— А може би е бил прав.
Всички се обърнаха и се взряха в Луси Уигинс, външния човек в групата.
— Искам да кажа, че според детектива някой в тази къща може да е застрелял онзи мъж долу. Може би този ваш професор знае нещо, което ние не знаем. — Очите й бяха блеснали от интерес към мистерията, сякаш това бе телевизионен филм, а тя беше героинята, която щеше да обере овациите, колкото и невероятно да се струва това на зрителите в началото.
— Или може би ни манипулира — обади се Келър.
— Продължете, господин Келър. — Гласът на Фиск изпълзя от сенките в стаята.
— Типично за Олдис да превърне всичко това в една от своите игри. Може би се опитва да ни настрои един срещу друг, да предизвика събитията, за да може да седи и да ни наблюдава отстрани. Той е точно такъв.
Алекс усети как нещо я прободе в гърдите. „Не — помисли си. — Моля те, не и ти“. Искаше да му каже: „Айова не беше грешка, Келър. Това, което направихме там с теб, не беше част от игрите на Олдис“. Но и дума не излезе от устата й. Беше замръзнала от страх в тази заключена стая, в която хората сякаш се щураха хаотично като прашинките от високите тъмни полици с книги.
— Но въпросът остава — продължи Луси, набираше увереност в своята роля в драмата. Очите й бяха широко отворени. Тя вирна брадичка и произнесе тържествено: — Кой е убил вашите двама приятели?
Настъпи безкрайно мълчание. Никой не смееше да погледне никого. А после се чу гласът на ректор Фиск:
— Мисля, че знам отговора на този въпрос.
32
Озова се в град от книги. Бяха толкова много, че се бяха превърнали в част от къщата, бяха се слели със стените. Сякаш малкият дом бе направен от хартия и лепило. Нямаше ясна граница между стените и лавиците, никакво пространство между…
Обърна се. Изтръпна. Взря се в тъмното.
— Ей? — извика. — Кой е там?
Не. Просто въображението му играеше номера. Нямаше никого. Къщата беше достатъчно малка, за да я вижда цялата от мястото, където стоеше. Но имаше нещо измамно в нея. Сякаш беше лабиринт и човек можеше да се изгуби в нея. Райс огледа всекидневната и трите стаи по главния коридор. Нещо като кабинет със старо разкривено кресло, което гледаше към езерото, миниатюрна баня и още една стая между тях. Вероятно спалня. Колко странно, помисли си Райс. Сякаш не беше на себе си, а се движеше по чужда воля, приближаваше към стаята и я подушваше, помирисваше въздуха и дълбоко в себе си осъзнаваше, че в този миг го води само обонянието му.