Долови мирис на жена.
„Мамка му — каза си. — Мамка му, мамка му, мамка му!“
Върна се по коридора. Малката къща пулсираше около него; въздух, светлина и всичко друго се смесваше и му пречеше да се движи. Да стои на едно място.
Да диша. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се върне в Джаспър и…
Отвори вратата и излезе на чист въздух.
Задъхваше се. Направи две крачки. Падна на колене във влажната пръст. Изправи се и пристъпи още веднъж. Вдигна поглед. Къде беше? Осъзна, че е излязъл от грешната врата. Беше се озовал зад къщата, бе се изгубил в лабиринта от книги и сега стоеше отзад, точно пред езерото. Значи трябваше да…
Езерото. Взря се в него. Водата беше на бръчици от вятъра. Беше черна като мръсна утайка, бреговете от години се рушаха и се предаваха пред нея. Той се намираше на северния бряг и се взираше в отсрещната страна. Типичен за Върмонт пейзаж — искрящо синьо небе и следобедно слънце. Помириса застоялата вода. Напълно неизползваема, тя се люшкаше и се гънеше като черно одеяло, свлякло се от леглото. В средата плуваше сал, а над него летяха врани, гракът им беше като сухото шумолене при прелистването на дебела книга.
Забеляза нещо точно под повърхността, съвсем наблизо.
Бялваше се и изчезваше, бялваше се и изчезваше. Ту го имаше, ту го нямаше. Слънчевите лъчи не успяваха да го осветят добре.
— Не — каза Райс и устата му пресъхна. — Не. Не.
Клекна, коленичи в калта, опря се на ръце, лицето му бе само на сантиметри от границата между неговия свят и водното царство. Усети вкуса на езерото, металната му острота. Бръкна под стъклената повърхност на езерото, протягаше ръка, мъчеше се да докосне това, което проблясваше под слънчевите лъчи. Бръкна почти до рамото в течната чернилка и най-накрая успя да го стигне. И странно, но усещането от докосването изведнъж му изясни всичко, светът отново се завъртя около оста си, нещата си дойдоха на мястото. Усещането беше точно такова, каквото бе очаквал.
Беше ръка.
33
— Кой? — попита Келър. — Кой е убил приятелите ни, ректор Фиск?
Слепите очи на ректора за миг спряха да се движат.
— Не ви ли е ясно, господин Келър?
Имаше нещо в този сляп поглед. Нещо настоятелно. Умоляващо.
— Не — каза Алекс.
— Не е ли ясно? — повтори старецът и слепите му очи обходиха всички лица. — Това, което се случва с всеки от вас? Не е ли очевидно какво прави той?
34
Райс седеше на брега. Вятърът бе утихнал. Водата се бе успокоила. Извади мобилния си телефон. Изцапаните му с черна кал ръце трепереха. Стисна телефона просто за да усети някаква частица от реалния свят. Да се овладее. Стомахът му изгаряше отвътре и той се обърна и плю на земята.
Набра един номер.
— Да?
— Блак — каза той. — Елате веднага. Олдис е. Мелиса Лий… е мъртва. В езерото зад къщата му. Намерих… намерих я. Открих тялото й и всичко свърши. Чувате ли ме, Блак? Всичко свърши.
— Чух ви — каза детективът. Вече тичаше. Райс чуваше свистенето на въздуха от другата страна на линията, тряскането на врата на кола, тътрузенето на чанта и щракване на закопчалка. След това чу двигател и как колата тръгва.
— Елате веднага — каза Райс с треперещ глас. — Тя е тук, Блак. Във водата. Кучият му син я е хвърлил в езерото, но аз я намерих. Докоснах ръката й. Аз… мили боже, аз я помирисах още в къщата!
— Десет минути — отвърна Блак. — До десет минути съм при вас. Но вие стойте далеч от къщата, ректоре. Той може още да е…
— Не — прекъсна го Райс. Беше отчаян. Беше задъхан.
Блак мълчеше. Чакаше го да продължи. Предчувстваше какво ще му каже.
— Ричард Олдис го няма — каза Райс. — Избягал е.
Връзката прекъсна и ректор Райс полегна назад и се загледа в небето. Мислеше си за ръката. За усещането от докосването. Как сякаш се впи в него, когато я напипа, и се опита да го издърпа навътре. Да го повлече. Да го удави.
Айова
1994
35
Пристигнаха в Хамлет, Айова, по здрач. Караше Келър, защото се страхуваше, че Алекс ще катастрофира. Тя нямаше нищо против, понеже искаше да разгледа пейзажа. Да попие с очи мястото, на което Ричард Олдис бе идвал преди години, да го опознае, както го бе направил той.