— Той е готов да се срещне с вас — долетя гласът на жената иззад гърба й.
Отидоха във всекидневната. Там цареше полумрак, светеше само една малка лампа. В едно кресло седеше мъж и се поклащаше напред-назад, взрян право пред себе си.
— Чарли мрази силната светлина — прошепна Лидия Ръдърфорд. — Винаги е било така. — След това се обърна към сина си с глас, който предполагаше, че той има проблеми със слуха. — Чарли, това са нашите гости. Дошли са чак от Върмонт. Изучавали си твоя случай в колежа. Чели са за теб и за доктор Мороу. — И го погледна очаквателно.
Синът извърна лице към тях и Алекс затаи дъх.
Пред нея седеше човекът от снимката от задната корица на романите на Фолоус. Най-накрая бе намерила мъжа с тъмното сако.
Алекс
Днешно време
36.
Ричард Олдис бе изчезнал и всички бяха в опасност.
Слухът се разпространи из къщата на Фиск като пожар. Отначало всички бяха в шок, когато чуха, че Мелиса Лий е третата жертва и че Олдис се крие и може би е на път към кампуса. След това стигнаха до прозрение, което ги накара да обърнат очи към Алекс. Тя усещаше как всички я обвиняват. „Той те изигра, Алекс. Измами те и ти му позволи“.
Блак ги заключи в къщата и остави отвън свои хора да следят за някакви знаци от професора. Алекс чу да говорят за него, че е „въоръжен и опасен“; знаеше, че ако Олдис си покаже носа в Джаспър, ще го застрелят на място.
„Как? — чудеше се тя. — Как се стигна дотук?“
Келър остана при нея. Другите се оттеглиха по стаите си, но тя не помръдна. Не можеше. Беше сбъркала за всичко.
— Кажи го — обърна се тя към Келър.
— Какво? — попита той и разтри уморено слепоочията си.
— Кажи това, което си мислиш, Келър. Че изпуснах топката. Че прецаках всичко.
— Не си… — Но нямаше смисъл; ако продължеше в този дух, щеше да заприлича на покровителствено отношение, а Келър я познаваше прекалено добре, за да си го позволи. — Той си е такъв, Алекс. Винаги е бил такъв. Тези загадки… той живее заради тях.
— Но всички ми го казваха, Келър. Опитваха се да ме предупредят, а сега… — „Сега трима са мъртви, а аз можех да го спра“.
Келър поклати глава.
— Не бива да се виниш, Алекс.
Гневът й изби на повърхността. Как се осмеляваше той да й казва как да се чувства! Да не би да си въобразяваше, че отново са в Айова? Че са хлапета, които се щурат насам-натам и се опитват да открият някакъв откачен писател? Погледна го, зъбите й бяха стиснати, кипеше от яд.
— Къде е?
Той присви очи.
— За какво говориш?
— Ти го открадна. Видя го на полицата и когато се върнах от Олдис, вече го нямаше. Какво направи с него?
На лицето му се изписа искрено объркване. Нямаше представа за какво му говори.
„Не му позволявай да постъпва с теб като Олдис, Алекс. Не го оставяй да те заблуди“.
— Къде е, Келър? — попита тя отново.
Физиономията му остана същата — момчешко удивление. След това бавно се промени. Парченце по парченце пред нея се появи лицето, което познаваше.
— В стаята ми. Ще ти дам да го видиш.
— Тогава да вървим.
— Не сега. Има прекалено много хора. По-късно.
Тя го погледна.
— Истински ли е, Келър?
Отначало той само я гледаше. После кимна.
— Да. Непубликуваният роман на Фолоус. Ела към десет и ще го прегледаме заедно.
След това излезе от стаята и тя остана сама със своята вина.
Точно преди да се стъмни — репортерите още сновяха по двора и из кампуса — Алекс се унесе. Сънува призрачен сън: вървеше след някакъв мъж по коридор. Мъжът беше Ричард Олдис. Не беше наясно откъде го знае, защото не виждаше лицето му.
„Къде отиваме, професоре?“, попита го тя.
„Ще видиш — отвърна й той. — Имаш ли ми доверие?“
В съня си тя изобщо не се поколеба: „Да, професоре. Имам ти доверие“.
Същевременно осъзна, че той е своя по-млада версия. Косата му бе по-гъста и по-тъмна. Носеше костюм, с какъвто го бе виждала на стари снимки, от времето на процеса.
— Доктор Шипли — повика я някой. — Доктор Шипли, събудете се.
И тя се събуди. Изправи се рязко и видя детектив Блак.