— Как така?
— Той им казва, че е друг човек. Започва да ползва псевдоними. Първо го прави със съкилийника си, а след това и с надзирателите. И постепенно… направо ги хипнотизира. Започват да му вярват, че е друг човек. Това, разбира се, е сюрреализъм, но Фолоус цели нещо друго. В „Златното мълчание“ има много капани, задънени улици. В много отношения книгата е една огледална къща. Но освен това е поетична по един свой особен тъжен начин.
— Какво се случва с него, когато успява да избяга?
— Не много — продължи Келър. — Доживява живота си. Пише и чете поезия. Тази част е незначителна. Важното в романа, което ме накара да си спомня за него тази вечер, докато бяхме в къщата на улица „Маслина“, е това.
И й показа страницата, която си бе отбелязал. Алекс видя записките му в полето, но не разбра нищо от тях.
— Какво е това?
— Това е връзката — каза Кедър, сякаш беше очевидно и бе ясно написано на нашарената с мастило страница под огромната му длан. — В тази сцена той говори с някого в затвора. Разказва му фалшивата история за самоличността си, лъже го кой е. На пръв поглед изглежда незначителен разговор. Но…
— Какво, Келър? — Алекс нямаше търпение да чуе края.
— Виж сама.
Той обърна книгата към нея и Алекс се приведе над нея. Започна да чете редовете, които Келър бе подчертал.
„Затворникът погледна към сенките. Надзирателят стоеше пред килията му и го наблюдаваше. Очите му блестяха. Беше тъмно навсякъде. Тези диви зверове, които го държаха тук зад решетките“, помисли си той. Нямаше търпение да се измъкне, да се освободи от това…
— Къде си израснал? — попита надзирателят.
— В Айова — отвърна той. — В самото сърце на щата.
— А каква беше младостта ти?
— Проблемна.
Надзирателят кимна. Беше го очаквал, бе свикнал да е сред съсипани и провалени хора. От вътрешността на затвора се разнесе вик.
— А първото ти престъпление? — продължи надзирателят, като потупваше с пръст по студената метална решетка. — Кръщенето ти?
— Кражба — произнесе бавно затворникът. — Откраднах книги.
Надзирателят се усмихна и се видяха зъбите му. Вече беше заинтригуван. Този човек, този затворник не беше като останалите.
— И как каза, че ти е името? — попита надзирателят.
Затворникът се обърна към него. Прецени го с поглед. Подготви го за лъжата, за приказката си. Както винаги, сърцето му заби силно и над него се спусна златно мълчание. Беше готов.
— Името ми — каза той — е Мороу. „Доктор Айзък Мороу“.
Тя прочете откъса два пъти. Беше съвсем объркана. „Какво се случва? — запита се. — Какво се случва с нас?“
— Не разбирам, Келър.
— Лидия Ръдърфорд — обясни й той. — Тя каза същото име тази вечер. Доктор Мороу. Сигурен съм, че го каза, Алекс. И двамата го чухме.
Алекс се взря пред себе си. Закусвалнята сякаш бе изчезнала.
— И защо ще го прави?
— Нямам представа. Единственото, което ми хрумва, е, че Лидия Ръдърфорд по някакъв начин е част от всичко това. Опитва се да ни каже нещо, без да ни го казва направо.
Алекс отново се замисли. Последните окъснели си тръгваха от закусвалнята и гледаха двамата колежани все едно са извънземни. Стори й се, че здравата почва под краката й се срива, че пропада. И отново й се прииска да се доближи до Келър. Да получи утеха от топлината и силата му. Ръката й докосна неговата.
— Времето — каза тя накрая.
— Какво имаш предвид?
Тя взе молива му и започна да пише по салфетката.
— През коя година Фолоус е написал „Златното мълчание“?
Келър разтвори книгата на първата страница и намери датата на издаване.
— Седемдесет и пета.
Тя записа годината.
— На колко години е Чарли Ръдърфорд-младши?
— Чакай, това го помня. Лидия каза, че през седемдесет и четвърта, когато баща му е починал, е бил на девет.
— Което означава, че е роден през… — Докато смяташе, моливът скърцаше по салфетката в притихналата закусвалня. — В средата на шейсетте. И тя каза, че доктор Мороу го излекувал, след като съпругът й е починал. Ако Чарлз Ръдърфорд е Фолоус, как е могъл да знае за Мороу?