Келър мълчеше и се взираше в салфетката, на която Алекс току-що бе написала нещо, което можеше и да разгадае мистерията. Изведнъж изправи гръб и отвори широко очи. Затвори книгата с тежко тупване.
— Може би това не е съществено.
Алекс премигна.
— Какво искаш да кажеш?
— Може би — каза Келър — Лидия Ръдърфорд е Пол Фолоус.
Алекс
Днешно време
38
„Къде си, Олдис?“
Минаваше осем. Алекс погледна през прозореца на стаята си към блещукащите светлинки на кампуса в Джаспър. Всичко беше неподвижно и тихо. Хората на Блак очакваха Олдис. Дали той щеше да дойде? Дали щеше да се върне в колежа, за да довърши вечерния курс? В края на краищата те всички бяха тук, събрани на едно място и лесни за откриване.
Пак бръкна под дюшека и напипа изтърбушената книга на Фолоус. Взе я, отвори я и видя лъскавото оръжие. Дали Олдис й го бе дал, за да се предпази от него самия? Дали искаше Алекс да го убие? Отново си спомни за Айова, за ужасната личност, на която се натъкна там, истинския убиец от „Дюмант“.
Освен ако и това не беше лъжа.
Освен ако всичко, което бяха открили там, не бе режисирано от Олдис.
„Господи, Алекс, стегни се. Това е невъзможно“.
Върна се до прозореца. Чудеше се кога ли ще настъпи развръзката…
На вратата се почука и тя стреснато се обърна.
— Кой е?
— Аз съм — чу познат глас. — Може ли да вляза?
— Моля, заповядайте, ректор Фиск.
Вратата се отвори и на прага се появи ректорът. Махна на Матю Оуен да си тръгва и асистентът му — очите му се стрелкаха бързо и уплашено — изчезна в коридора.
Фиск избута сам количката си в стаята. Алекс седна на края на леглото и се взря в немощния старец. През нея премина пареща жал за случилото се.
— Толкова съжалявам, ректор Фиск. Мислех, че професор Олдис…
— Шшт — прекъсна я той. — Не е време за извинения.
Тя кимна.
— Дойдох тук, за да говоря с теб поверително — продължи той.
Тя се взря в него.
— Слушам ви.
Ректорът понечи да каже нещо, но спря и се поколеба — нещо необичайно за него. Алекс чакаше.
— Всъщност — започна той неуверено — не бях съвсем откровен с теб, Алекс.
— Какво имате предвид?
— Че те излъгах — каза ректорът. Слепите му очи бяха насочени към нея, бяха влажни и умоляващи. — Това, което се случи с вас в Айова… Чувствам се отчасти отговорен за него. Излъгах те, когато идваше у нас да говорим за задачата ти по време на вечерния курс, и всеки ден от живота си изпитвам угризения за това.
Айова
1994
39
Алекс се събуди и видя, че в хотелската стая, освен тях, има още някой. Мъж. Криеше се в сенките, лицето му бе забулено от тъмнината. Наблюдаваше я. Погледът му не й хареса. Никак даже. Сякаш я изучаваше, анализираше я и се опитваше да изтръгне тайните й. Тя седна в леглото. Усещаше тялото на Келър до себе си. Взря се още по-настойчиво в дъното на стаята. Мракът пращеше като наелектризиран. На самотното кресло с лице, окъпано от бледата светлина, която се процеждаше през разделените пердета, седеше Ричард Олдис.
Алекс се опита да извика. Опита се да стане, да направи нещо, каквото и да е, но беше като парализирана. Умът й бе блокирал. Притисна се към Келър и си помисли: „Моля те, моля те, събуди се!“
Олдис потрепна съвсем леко, като при смущение на телевизионен сигнал, и се изправи. Направи крачка към нея, обувките му се плъзгаха с мек звук по килима. (Тя видя, че са много мръсни, и си помисли: „Той е избягал!“) Втора крачка и…
— Алекс, Алекс, успокой се.
Събуди се. Беше сграбчила Келър, косата й бе потна, а чаршафът смачкан. Седна и обърса съня от очите си. Часовникът на нощното шкафче показваше 03:12 през нощта. Беше събота.
Келър я прегърна. Тя се притисна в него.
— Кошмар — каза пресипнало. — С него.
Той приглади косата й с огромната си длан и каза:
— Трябва да се махаме. Да се върнем в Джаспър и да забравим за това. За курса, за Олдис, за всичко. Не си струва.
— Не — прошепна тя. — Вече не можем.
Келър понечи да каже нещо, но се отказа. Тя се сгуши до гърдите му.
— Открихме нещо огромно — каза тя. — Прекалено близо сме. След Чарли, доктор Мороу и „Златното мълчание“… не можем просто да спрем. Вечерният курс почти приключва. На крачка сме от Фолоус.