Той затвори очи. По шосето мина кола и светлините от фаровете й се плъзнаха по стените.
— Утре — каза й. — Откъде започваме?
Тя се притисна в него още повече. В това положение, сама с него… при други обстоятелства би било истинско удоволствие. Но сега, с тази задача пред тях, не беше сигурна дали случващото се между тях е нещо истинско, или просто резултат от вечерния курс. Ами ако не ги бе сближила съдбата, а прищевките на Олдис? Може би събирането им в двойка беше само един обрат от неговата игра.
— Той е бил прочут — каза Алекс накрая.
Усети погледа му върху себе си.
— Дай по-бавно за нас, глупаците, Алекс. Не мога да следвам мисълта ти.
— Пол Фолоус. Той сигурно е най-известният човек в малкото градче Хамлет. — Взря се в него, в тъмния му силует. — Всеки незначителен град в Америка си има своите блудни синове.
— Е, и? — попита Келър. — Да не би да предлагаш да отидем до историческото дружество на Хамлет?
— Не. — Наведе се и го целуна и чак тогава образът на Олдис от кошмара изчезна. — Предлагам да чуем градските клюки.
На следващия ден, точно след като по пладне вятърът утихна и студеното зимно слънце най-накрая проби през облаците, се върнаха в центъра на Хамлет и влязоха в един бар — „Лесен живот“. Пелена сивкав дим бе залепнала за тавана. Зад тях се чуваха удари на билярдни топки и от време на време по малко смях. Келър със сигурност не беше никак на мястото си тук и всички го зяпаха. Разположи се на два високи стола, поръча си диетична кола и опря лакти на бара.
— Откъде сте? — попита барманът.
Беше кльощав, с пожълтели зъби и смачкана лекьосана престилка. Алекс беше свикнала с баровете; всъщност най-добре учеше в „При Ребека“.
— От колежа в Джаспър — каза тя. — Върмонт.
— Доста далече сте дошли.
— Дълга история.
— Имам време. — Мъжът й пусна една крива усмивка. На бара имаше пакет цигари и запалка, безплатно за гостите на заведението. Тя се пресегна и взе цигара. Пушеше понякога, когато беше нервна, учеше за изпити или мислеше как ще продължи образованието си. Задали. Държеше цигарата все едно знае какво прави. „Да, знаеш. Направи го“.
— Търсим един човек — каза тя.
— Тъй ли? — Барманът я погледна заинтересувано. — И кой, ако не е тайна?
— Пол Фолоус.
Нещо в погледа му се промени.
— А, писателят.
— Точно така. Познаваш ли го?
— Миличка, него никой не го познава. Този човек е плод на нечие извратено въображение. Призрак.
Алекс издуха дима към тавана.
— Със сигурност познаваш някой, който може да ни каже нещо. Доста път сме били и ще ни е много неприятно, ако си тръгнем от този прекрасен град с празни ръце.
Мъжът я огледа по-внимателно. Да не би да ставаше подозрителен? Нима разбираше какво точно прави тя?
— Задача от колежа, а?
— Би могло да се каже и така.
Той се поколеба, след това заяви:
— Май мога да ти кажа нещо.
Сърцето й заби силно.
— Какво?
— Не е кой знае какво, както вече ти казах. Има един човек, живее чак на Дийкън Роуд и знае повече от всички други. Старец, но още е в изправност, поне беше последния път, когато го видях. Възрастен професор, който твърди, че е наясно кой е Фолоус. Идваше преди тук понякога, но напоследък не съм го виждал. Цялата тази работа с Фолоус… Вече никой не говори толкова за това. Оттече се в канализацията, дето има една дума. Сега сме 1994 година и хората продължиха напред с живота си.
Алекс дръпна пак от цигарата. Помещението изглеждаше съвсем притихнало, музиката и движенията зад нея и Келър като че ли бяха напълно спрели.
— Този старец — каза тя. — Как се казва?
Барманът се приведе към нея. Езикът му се стрелна напред и бавно облиза напуканите му устни. Ужасният му дъх я блъсна в носа.
— Бенджамин Лок — каза барманът.
Караха през плоската равнина към нови безкрайни равнини, царевичните ниви се смениха с кална пустош. Движеха се към слънцето, следвайки указанията на бармана.
— Ето тук — каза Келър и посочи на картата и после през прозореца.
Точно пред тях, на ъгъла на шосе 281 и Дийкън Роуд, имаше малка дървена къща. Спряха пред нея и я загледаха. Най-обикновена къща с черни капаци на прозорците.