Келър загаси мотора и слезе от колата. Качи се на верандата, обърна се да погледне Алекс, после почука. Отвори му човек, когото тя не видя, и в следващия миг Келър вече беше вътре. Тя стисна очи. Представи си го пребит и окървавен на пода. Спомни си двете момичета, двете студентки от „Дюмант“, последните им дни…
На прозореца се почука и Алекс подскочи.
Свали стъклото, взря се в Келър и премигна срещу следобедното слънце.
— Доктор Лок е съгласен да говори с нас — каза той. — Твърди, че ни очаква, откакто чул за вечерния курс.
Бенджамин Лок не ги почерпи с нищо. Седеше от другата страна на масата и се взираше в тях, сякаш преценяваше дали може да им има доверие.
— Лидия Ръдърфорд е една от най-големите лъжкини на света — каза той накрая. Имаше школуван глас, в който се прокрадваше лека горчивина — дълбок и дрезгав, но жизнен, като последна съпротива срещу мъртвилото на този град. Лицето му бе обрулено от вятъра. Бе облечен точно като в годините, когато е бил прочут преподавател в „Дюмант“. — Разбрах го още първия път, когато се срещнах с нея. Това, което прави, е просто и в същото време забележително: да крие тайната на съпруга си години, десетилетия, без да я издаде на никого.
— Тайната му? — попита Алекс. — Боя се, че не разбирам.
— Чарлз Ръдърфорд е Пол Фолоус.
Алекс не каза нищо. Ръцете й започнаха да треперят. „Док не знае за Мороу“, помисли си тя. Той не знаеше и колкото тях за хронологията на текстовете. Но въпреки това изглеждаше убеден в твърденията си.
— Но Ричард Олдис има своя хипотеза за самоличността на Фолоус — каза Келър.
— Ричард винаги е имал много хипотези — отвърна Лок. Стаята се осветяваше само от една лампа. На масичката до професора имаше снимки на университета „Дюмант“. На стената висеше поставена в рамка фотография от списание „Дайф“ с надпис: „Световноизвестен професор по литература предизвиква полемика с изследването си за писател отшелник“.
— Поддържате ли още връзка?
— Не и след убийствата — каза Лок. — Ричард се промени в много отношения след лятото, в което заедно дойдохме до Айова. Когато чух какво се е случило в „Дюмант“… е, трябва да кажа, че не бях изненадан.
— Как така се промени?
Лок търсеше точните думи.
— Ричард — започна той след кратко мълчание — беше по-различен от останалите ми студенти. На първо място беше по-умен, но също така и по-мрачен. По-затворен. Фолоус се превърна за него във фикс идея. Докато пътувахме заедно онова лято, започнах да опознавам по-добре тази му страна. И започнах да се страхувам от него.
— Какъв беше тогава? — попита Келър. — Какъв студент беше?
— Ричард винаги е имал огромно желание да издири Фолоус, но аз го спирах. Знаете за телефонното обаждане до мен, предполагам. — Лок ги изгледа мрачно и продължи: — Беше… обезпокояващо, меко казано. Но след това, през януари седемдесет и пета година, се появи „Златното мълчание“. Получих в университета екземпляр от анонимен подател. Ричард, разбира се, беше убеден, че това е Фолоус, който се опитва отново да се свърже с мен, и че този път не мога да откажа — на него, а и на себе си — издирването. Когато най-накрая пристигнахме в Айова, след края на семестъра, Чарлз Ръдърфорд вече беше мъртъв от половин година. — Лок извърна поглед, изражението му бе станало направо зловещо. — Прекарахме много дни с вдовицата. Говорихме с нея, научихме доста неща за работата на Чарлз с енциклопедиите. Когато повдигнахме въпроса за Пол Фолоус, тя се вбеси. Беше в шок. Закле се, че съпругът й няма нищо общо с него, че не е бил писател и снимката на книгите е някакъв номер. — Лок млъкна и погледна през прозореца към запуснатите поля, които се разстилаха от малката къща към хоризонта. — Ричард вярваше на Лидия. За него това, че вдовицата отглежда сама болния си син, беше истински подвиг. Виждаше в това нещо от собствения си живот. Неговите фуги, нали се сещате, както и ранната смърт на собствения му баща. Започна да я закриля.
— Продължихте ли да общувате, след като се върнахте след онова лято в „Дюмант“?
Лок мълчеше. На челото му запулсира синя вена.
— Забраних му да идва на лекциите ми — каза той безизразно. — Казах на ректора, че повече не мога да го погледна в очите, не и след пътуването до Айова. Беше ми трудно дори да съм близо до Ричард, затова накрая напуснах „Дюмант“ и отидох да преподавам в друг университет. Години по-късно си намерих друго протеже, което обаче не беше като Ричард.