— Възможно ли е Олдис да не е извършил убийствата в „Дюмант“, доктор Лок?
Лок се засмя.
— Невъзможно. Той е убил онези момичета. — Поколеба се и пак се загледа през прозореца. Бе започнало да вали и дъждовните капки се блъскаха в стъклото. След това се обърна към двамата студенти, сякаш току-що му бе хрумнало нещо, и каза: — Ако ви е накарал да го съжалявате, ако сте тук, за да го оневините, веднага спрете. Освобождаването на Ричард Олдис е най-лошото нещо, което някой може да направи.
Алекс
Днешно време
40
— Не разбирам, ректор Фиск. За какво сте излъгали?
Ректорът се размърда в количката си. Очите му сякаш я търсеха, после се обърнаха към единствения прозорец. Книгата на Фолоус със скрития в нея пистолет беше на нощното шкафче, но тя не направи нищо, за да я скрие.
— Исках да знам кой е Фолоус — каза старецът. — Така отчаяно го исках…
— Какво сте направили? — попита тя задъхано.
— Никога не съм бил сигурен в невинността на Ричард.
Алекс трепна. Думите на ректора сякаш я прерязаха през корема.
— Винаги съм имал резерви относно връзката му с убийствата в „Дюмант“. Винаги.
— Но когато идвах в дома ви по време на курса вие казахте…
— Помня какво ти казах — прекъсна я рязко Фиск. — Но играех по схемата на Ричард, защото исках информацията, която той имаше. Исках да открия кой е Фолоус и да разгадая мистерията. Трябваше да сложа край на тази лудост. — Фиск затвори очи, сякаш преживяваше наново ужасен спомен. — Отидох веднъж да го видя в „Рок Маунтин“. Той ми разказа за курса, който обмисля, а аз подкупих борда на колежа, за да може наистина да се проведе. Имах толкова много власт тогава, че никой не се осмели да ми се възпротиви. Следващия път, когато пак отидох до затвора, Ричард ми каза да напиша послание в една книга…
— Господи!
— Онова за невинността му в книгата, която ти намери, Алекс — това беше мое дело. Искаше ми се да вярвам, че е истина, но Ричард така и никога не отрече в прав текст, че е извършил убийствата. Не е и директно. Каза ми как да изпълня своята роля, че един от студентите ще бъде „избран“, точно тази дума използва. Че този студент ще бъде нашите очи и уши. Но и думичка не обели за невинността си. Всичко беше съсредоточено върху издирването на Фолоус. Дори не спомена университета „Дюмант“ и мъртвите студентки. Нито веднъж.
Алекс потръпна. Погледна през прозореца и видя кулите на колежа далеч в мъглата.
— Мислите ли, че той ни преследва, ректор Фиск?
Старецът се обърна към нея, сякаш за първи път чуваше гласа й. След това каза:
— Да. Съжалявам, Алекс, но мисля, че аз те вкарах в неговия капан.
В десет вечерта тя отиде да потърси Келър.
Къщата беше тъмна, чуваше се само приглушен шум от работата на Блак и неговите хора на долния етаж. Зачуди се къде ли са откарали трупа на Луис Прайн, какво ли е видял някогашният й състудент в последните си мигове. Дали Олдис го е изненадал, или пък са говорили, преди да убие Луис.
„Довери ми се — спомни си тя. — Имаш ли ми доверие?“
Стигна до вратата на Келър и спря. Някой се размърда вдясно от нея.
Вдигна глава и видя Франк Марсдън.
— Франк.
— Не могат да ни държат затворени тук, Алекс — каза той настоятелно. Гласът му трепереше, което й подсказа, че е пред нервен срив. — Да не сме някакви шибани животни?
— Скоро ще хванат Олдис и тогава…
— Не, изобщо не ме интересува. Тръгвам си при първа възможност. С Луси трябва да ходим на снимки. Нямаме време за тези глупости. Ако остана още малко в тази къща, ще се побъркам и… — Поклати глава, сякаш за да прогони някакъв ужасен образ, и продължи по коридора.
Алекс влезе в стаята на Келър.
Той седеше на стол в другия край, широкият му гръб бе обърнат към вратата. Дори и тук, в този късен час, Алекс усещаше колко е нащрек. Колко е готов.
— Помниш ли как намерихме Фолоус? — попита тя. Очите й пареха, тишината в къщата я притискаше.
— Помня — отвърна той. — Не беше нужно дори да ходим до Айова.
— Но отидохме и открихме това, което търсехме. Разбрахме истинската му самоличност.
— И какво спечелихме от това?
Тя погледна Келър, после нощното шкафче до него. Нямаше и следа от ръкописа.