— Какво ли е? — попита тихо.
— Кое?
— Да убиеш човек.
Той се обърна и се взря в нея.
— Не би искала да знаеш.
— Трябва, Келър. Искам да разбера дали съм способна на това. Ако ми се наложи.
— Няма да ти се наложи.
Той стана, после седна на леглото, пружините изскърцаха под тежестта му. В ума й внезапно се появи образ: момчето в хотела, преди да се случат всички събития в Айова, тя лежи до него и се притиска към гърдите му.
Нещо изтропа по прозореца и Алекс се извърна натам. Един клон, полюшван от вятъра, заудря ритмично стъклото. Когато спря, тя чу гласа на Келър.
— Изгорих го — каза той.
— Какво!?
— Изгорих ръкописа, Алекс, в една от камините. Щеше да предизвика само неприятности. Щеше… да те завлече на дъното, Алекс.
Тя кипеше от гняв.
— Не мога да повярвам, Келър! — извика развълнувано. — Четири години търся този ръкопис и ти си го унищожил!? Как… Как можа?
— Исках да те предпазя. Ти не биваше да го четеш. Не биваше да знаеш какво се разказва в него.
Тя го изгледа.
— А ти? Ти прочете ли го?
Той кимна едва доловимо.
— На Фолоус ли беше?
— Да.
Тя потисна въздишката си.
— И за какво се разказваше в него, Келър?
Той мълчеше и се взираше през прозореца в люлеещото се дърво, заслушан в подновилото се тропане на клона по стъклото. След това заговори с глас, натежал от страх.
— За нас.
Тя премигна.
— Не… не те разбирам.
Той най-накрая се обърна към нея и тя го видя и в очите му: ужаса, грозния смазващ страх, който бе чула и в гласа му. Ръкописът го бе променил.
— Беше за случващото се тук, Алекс. За тази къща и тези убийства. Романът беше… мистерия, развиваща се в изолирано място. За група стари приятели, които се събират и някой започва да ги избива един по един.
Тя се взираше в него и се опитваше да намери думи, с които да му отговори. Опитваше се да проумее какво й казва.
„Съжалявам, Алекс, но мисля, че аз те вкарах в неговия капан“.
— Как свършва?
Той я гледаше и обмисляше думите си, чудеше се как да постави ужасната информация в някакъв контекст.
— Те…
— Кажи ми, Келър.
— Всички умират. С изключение на един.
Тя го чакаше да продължи. Даваше си сметка, че не иска да знае, че не иска да чуе края. Но не можеше да спре. Вече не.
— Самият Фолоус е, Алекс. Последният ред от романа… — Той направи физиономия все едно бе вкусил нещо изключително гадно. — В последния ред на това ужасно нещо се казваше, че Фолоус е оживял. Авторът твърди, че собственоръчно е избил всички и е избягал от къщата.
Гневът замъгли погледа й.
— Глупости.
Келър премигна, сякаш го бе зашлевила.
— Не ти вярвам — продължи тя. — Ти взе единственото останало наследство от него, единственото, което не унищожихме в Айова, и си го изгорил. Изгорил си го! Не знам дали някога бих могла да ти простя това, Келър.
Той протегна ръка към нея.
— Алекс…
Но тя се отдръпна и излезе. Видя силует на мъж в сенките в дъното на дългия коридор. Пак беше Франк.
— Изплаши ме до смърт — каза тя.
Той не отвърна. Гледаше през прозореца към поляната отпред. Алекс пристъпи към него, но Франк не помръдна. Стоеше си почти долепен до стената и гледаше навън.
Алекс спря.
Взря се в него.
„Не!“
Вгледа се по-внимателно. Забеляза неестествения начин, по който бе извита главата му, вирнатата му под странен ъгъл брадичка. След това видя нещо да проблясва в прозореца, да улавя лунната светлина и да се стрелва нагоре като паяжина. Проследи с поглед тази светлинка чак до горната рамка на прозореца и видя, че е открехнат. Зърна в процепа опъната жица.
Изкрещя от ужас.
Айова
1994
41
— Какво му е на сина на Лидия, доктор Лок?
Към този въпрос на Кедър вървяха през последния половин час. Лок бе започнал да се отпуска. Може би защото му бе приятно отново да е със студенти; или пък просто му харесваше да си говори с някого за Фолоус за първи път от години. Каквото и да беше, Алекс забеляза в стареца промяна — вече им имаше доверие.