Беше хладна вечер в края на април, автомобилите пъплеха по Тремонт Стрийт. Понякога тя си представяше хората в тези коли. Къде отиват, какви са всъщност. Мисълта, че може да е някъде другаде, а не тук, й се стори привлекателна, но тя я пропъди възмутено. Спомни си времето, когато бе давала мило и драго за възможността да преподава в Харвард.
Погледна екрана на мобилния телефон и видя номер от Върмонт. Набра го.
— Ало? — каза мъжки глас.
— С кого разговарям?
— Доктор Антъни Райс, изпълняващ длъжността ректор на колежа в Джаспър.
Алекс го помнеше като име от една научна конференция някъде в Средния запад. Не беше в Джаспър, когато тя учеше там.
— Какво има, доктор Райс? В момента съм на вечеря.
— Няма да ви задържам. Имаме… случи се нещо в Джаспър. Трагедия.
„О, боже! О, не! Не пак!“
— Доктор Шипли?
— Да — каза Алекс и се опита да се овладее. Видя как Питър се взира в нея от масата им и се обърна с гръб към ресторанта. — Продължавайте.
— Майкъл Танър е убит снощи.
Всичко пред нея се залюля. Тя се опита да се съсредоточи върху думите на ректора, които попиваха в мозъка й като разпространяващо се петно. Уличните лампи по Тремонт сякаш премигнаха, и то силно, изключиха се и после пак се включиха. Алекс направи крачка встрани и опря чело в грапавата зидария. Болката я върна в реалността. (Спомен: Майкъл на купон в общежитието имитира Олдис. Погледът му става пронизителен, гласът му — дълбок и зловещо равен. Всичко в него се променя. Всички се смеят, а Алекс изпитва смразяващ ужас. Иска й се да каже: „Майкъл, моля те, престани! Той ще разбере“.)
— Добре ли сте? — попита ректорът.
— Сали — успя да произнесе Алекс. — Тя…
Ректорът мълчеше. Щом избягваше отговора, всичко й стана ясно.
— Нека ви обясня какво знаем — продължи Райс.
Разказа й известните подробности: обърнатият с главата надолу дом на Майкъл Танър, разхвърляните из библиотека книги, имитацията на следи от борба, кърваво петно на Роршах на стената с кръвната група на младия професор, старателно подредените по пода книги, Сали Танър, която открила трупа на мъжа си, когато се прибрала. Всичко, разбира се, й беше до болка познато. „Университетът «Дюмант» — помисли Алекс. — Имитира убийствата в «Дюмант». Мили боже!“
— Полицията започна разследване — каза Райс. — Засега има съвсем малко улики. Смятат, че всичко по местопрестъплението е внимателно и нарочно пренаредено. Няма следи от влизане с взлом, затова хипотезата им е, че доктор Танър е познавал нападателя.
Алекс почти го чу как премигна.
— Какво означава това?
— Може и нищо да не означава. Възможно е професорът да е ядосал някой студент или пък някой е знаел какво му се е случило, докато е учил в този колеж. Но като се има предвид станалото с жертвите в „Дюмант“ преди двайсет и седем години… Взимаме всичко предвид, разбира се.
Всичко. Думата я потресе. Всъщност той имаше предвид всички.
— Учебното ни заведение е малко, доктор Шипли. Много добре го знаете. Не сме Харвард. Мащабите ни винаги са ни определяли. В брошурите предпочитаме да се наричаме „старомодно чаровни“ и го казваме без ирония. Вярваме в независимостта си. Нищо подобно не се е случвало досега в Джаспър. Всички са в шок.
— Говорихте ли с Ричард Олдис? — попита тя.
Отново мълчание. Тя разбра какво означава тази тишина.
— Точно затова ви се обаждам — каза Райс. — Мислехме си, че може би вие ще се свържете с него.
По-късно двамата с Питър лежаха в леглото.
— Не си длъжна да отидеш — каза Питър.
— Напротив.
— Никой не е длъжен да прави нищо, което не иска, Алекс.
Тя не му отговори. Знаеше колко невярно е това твърдение.
Той завря лице в косата й и дъхът му опари ухото й. Обикновено това я възбуждаше, но тази вечер я подразни. От уредбата се чуваха „Кемикъл Бръдърс“. Живееха като студенти и Питър не си представяше нищо друго. Но напоследък на Алекс започна да й се иска нещо по-различно. Нещо по-дълбоко. Знаеше, че няма да е с него. Може винаги го бе знаела.
— Как така никога не говориш за миналото си? — попита я Питър.
— И какво има да се говори?
— За травмите.
— Нямам.
— Виждам ги съвсем ясно, Алекс. — Прокара ръка нагоре по корема й и направи с пръст кръгче около пъпа й. — Усещам ги.