— Чарли — прошепна тя накрая. — Какви са тези книги? На татко ти ли са?
Той не отговори. Просто си стоеше на прага и я гледаше.
— Баща ти познавал ли е тези хора, Чарли? Да не би да са жени, с които се е срещал, когато е бил…
— Мамо!
Беше детински глас, силен и недоволен. Но очите му палаво светнаха: „Знам какво правиш. Знам защо си тук“.
Лидия Ръдърфорд не се забави. Влезе в стаята и закри устата си с длан. Алекс се опита да отстъпи, но нямаше накъде. Беше в капан.
— Не биваше да влизате тук — прошепна съвсем тихо Лидия.
— Извинявайте — успя да смотолеви Алекс. — Ще си тръгна. Трябва да се връщам във Върмонт и…
— Не. — Лидия направи крачка към нея. На лицето й имаше нещо като усмивка, но широко разтегната, почти животинска. Посегна към Алекс, хвана кичур от косата й и го нагласи зад ухото й.
— Моля ви — каза задъхано Алекс. — Моля ви. Ще направя каквото кажете. Всичко.
— Знам, че сте разпитвали за Чарли — каза Лидия. — Той е добро момче. Просто му се случи нещо. Нещо в самото начало… — Млъкна и се взря състрадателно в сина си.
Коленете на Алекс омекнаха. Тя погледна отново към вратата, където стоеше Чарли. Той изведнъж бе станал много решителен. Стоеше напълно неподвижно. Блокираше пътя й за бягство.
— Има болестта на баща си. И аз какво да направя сега? Той ми е син. Моя кръв. Трябва да го обичам. Другите не могат да разберат това. Затова ни наричат странни. Нямат представа какво е това майчината обич. Просто нищо не знаят.
Обърна се и се усмихна на Чарли. С преливаща от обич майчинска усмивка. Която беше изчезнала от лицето й, когато отново погледна към Алекс. На нейно място се появи изгарящ гняв.
— Чарли — каза Лидия. — Иди да донесеш брадвата на татко.
Алекс
Днешно време
51
Матю Оуен се бореше с нея. Лицето му бе само на сантиметри от нейното. Зъбите му бяха оголени и топлата му слюнка я пръскаше по очите.
— Не исках да става така — каза той. — Но Луис не успя да се справи достатъчно бързо със страницата, която му пратих. А Даниел Хейдън не искаше да захапе стръвта. Опитах се да му дам случая, който винаги бе мечтал да разследва, но той се провали по най-жалкия начин. Трябваше просто да ви събере на едно място… — Видя прозрението по лицето й. — Да, Алекс, на вашия безценен Олдис не му пукаше за Даниел, нито за никой от вас. Аз посях семето на съмнението, че някой от вас се е провалил. Исках той да започне да задава въпроси. Но Хейдън бе най-слаб от всички. След като му пратих малък откъс от третия роман на Фолоус, той, така да се каже, се освободи от призрака. И налапа дулото. — Оуен горчиво се изсмя. — Спести ми усилието в известен смисъл, но ме върна назад с останалите.
Алекс се мъчеше да избута ръцете му. Но той бе прекалено силен. Тя се отпусна уморено на стената.
— Опитах се, разбира се, първо да елиминирам Олдис — продължи Оуен. — Когато мозъкът умре, тялото загива, така казват. Признавам, че завиждах, че по време на вечерния курс ви предлага Фолоус на сребърен поднос. След като Фолоус бъдеше открит, всичко свършваше, а ние не можехме да позволим това. Докато Олдис беше в „Рок Маунтин“, аз отговарях за лечението му, за овладяване на пристъпите му… Но вместо това му давах от моето си лекарство. Припадъците му пред камерата… Никога няма да ми се отблагодарите за тях.
— Но Луис… как? — успя да попита тя. — Ти беше там, на възпоменателната церемония.
— Не, Алекс — отвърна Оуен. — Само така си мислиш. Изтичах обратно до къщата за лекарствата на Стайли и намерих Луис съвсем сам. Не исках така да го пратя в отвъдното, но ми се предостави добра възможност. — Очите му светнаха, когато си спомни как хладнокръвно е убил Луис. На Алекс й се доповръща, полагаше отчаяни усилия да остане в съзнание, но я обземаше паника. — След това се върнах на церемонията и дадох знак на Мелиса да се измъкнем след твоето слово. Когато спомена Процедурата, се възбудих, Алекс. — Заговори по-бързо: — Щом Блак прекъсна възпоменанието, с Мелиса получихме прекрасен шанс да останем за малко насаме.
Алекс стисна очи.
— И, разбира се, сега вече знаеш, че Майкъл Танър се срещна с мен на онази последна вечеря. — Оуен я стисна по-силно. — И тогава най-после — най-после! — всички се събрахте.