Алекс се опитваше да се овладее, да отвори очи. „Къде? — повтаряше си. — Къдекъдекъде?“ Сигурно го бе казала на глас, защото Оуен я дръпна.
— Искаш ли да ти покажа какво направих с него?
Тя кимна.
И той я повлече за косата по коридора и надолу по стълбите. Отвори някаква метална врата и я блъсна в някакво помещение.
Бяха на мястото, където бе започнало всичко. В лекционната зала в мазето на Кълвър.
Банките бяха наредени по същия начин като по време на вечерния курс. А отпред бе Ричард Олдис. Съблечен, бит и вързан за стол. Оуен насочи фенера към професора, към татуировките му — цялото му тяло беше истинска шарада: гърдите, ръцете, краката — и изсумтя от погнуса. След това насочи лъча към лицето на Алекс и тя стисна очи.
— Дали е жив? — попита Оуен. — Или пък не е? Вече няма никакво значение.
Алекс увисна в ръцете му. Гърлото я болеше, беше разранено.
— Беше толкова просто да го измамя — каза Оуен. — Оказа се такава лесна мишена. След като Майкъл умря, Олдис вече знаеше, че някой от курса е убиецът. Беше чел ръкописа. От години беше наясно какво може да ви се случи, Алекс. Вие си мислехте, че е герой, че е вашият закрилник! — Той се изсмя. — Той ви забърка в тази каша. Всичко, което направих… да съм близо до него в „Рок Маунтин“, докато той ви издава цялата игра, да продължа да уча, да изчета Остин, Елиът, Достоевски… — Оуен намигна дяволито — беше, за да мога да стана един от вас. Успях да заблудя Луис. Работех в неговата болница и той така и не заподозря нищо. Аз бях може би единственият санитар там, с когото можеше да разговаря за любовта си към модернистите.
Алекс потръпна. „Значи ти си измамил Луис, копеле. Ти си измамил всички ни. Ще те убия!“
— Отначало с Луис бяхме просто колеги. Беше зарязал учението и въпреки че разговорите ни му харесваха, така и не успявах да му пробутам темата за Фолоус. Всеки път, когато я повдигнех, засягах болно място и той се затваряше в себе си. След известно време разбрах, че никога няма да пожелае да играе Процедурата с мен, а жалките подобия на играта в „Дюмант“ и Бърлингтън бяха далече под моето ниво. Ти нито веднъж не ме заподозря, Алекс, а това ме вбесява. — Оуен задиша по-бавно. Лицето му лъщеше от пот.
„Накарай го да продължи да говори, Алекс. Разбери как го е направил, след това го разбий отвътре. Можеш да го направиш“.
Успя да се насили да проговори.
— Не разбирам, Матю. Кога намери ръкописа? Как… как успя да ни примамиш?
Той вдигна вежда.
— Искаш да знаеш, нали, професоре? Е, би било съвсем вярно, ако кажа, че моята страст по Фолоус е по-голяма дори от твоята. Дори от тази на вашия велик професор Олдис. — Кимна към отпуснатата фигура върху стола. — Докато работех в „Рок Маунтин“, наблюдавах внимателно Олдис и разбрах, че е открил нещо, което, така да се каже, променя играта. Шушукаше се, че съществува и трети роман на Фолоус и че Олдис го е намерил, или поне част от него. Но аз не можех да разбера къде го е скрил, колкото и да търсех из килията му. След като го освободиха, продължих да търся. Бях отчаян. След всичките години обучение и след работата с Луис копнеех да играя и изглежда, че имаше само едно място, на което да отида. Виждам, че вече започваш да се досещаш.
Алекс кимна, на лицето й бе изписана изненада. „Кутиите с надпис «Олдис» в кабинета на Фиск. Преди петнайсет години. Още тогава е бил там“.
— Точка за Шипли — каза Оуен. — Ще ти я прибавя към резултата от последния изпит. Да, знаех, че Стайли и Олдис често си пишат. Знаех, че години наред ректорът му пращаше кутии с документи в „Рок Маунтин“. И подозирах, че ако Олдис довери ръкописа на някого, това ще е Фиск. — Млъкна. — Предположих, че може да го даде и на Бенджамин Лок, но пък те се бяха разделили в такива лоши отношения, нали? Ти не си единствената, която е ходила при Лок.
— Тя се намръщи, като си спомни за Шона и Абигейл. За Келър.
— Останалото го знаеш — продължи Оуен. — Бях добър служител в къщата на Фиск седем години. Трябваха ми само няколко месеца, за да намеря ръкописа. Един ослепяващ мъж не крие добре нещата си. Пратих една страница на Луис, като си мислех, че ще се въодушеви от идеята, че го включвам в играта, че така може да се съживи онази част от него, която някога толкова е обичала литературата. Но той не направи нищо. Копелето просто погреба това съкровище! — Една вена на шията на Оуен се изду, но гласът му остана спокоен. — И така се свързах с Даниел Хейдън, като се престорих, че съм вашият професор. Писах му и го насърчих да пусне пешките в играта, но очевидно съм го притиснал по-силно, отколкото трябва. Когато му пратих откъса от ръкописа на Фолоус, за да възбудя апетита му, той вероятно ясно е видял ендшпила. Избра бързата пътека към финала.