— Ти вече живееше тук, когато погребвахме Даниел — каза тя. Бе започнала да разсъждава на глас. — Защо не ни уби още тогава?
— А, виждам, че не си изгубила напълно способността си да мислиш логично. С удоволствие щях да пусна плана си в действие, но Стайли все още не беше ослепял напълно. Понякога ме наблюдаваше. Изглежда, успяваше да прочете мислите ми. И както може би си спомняш, твоите лицемерни приятелчета Келър и Марсдън не останаха да преспят. Нямах достатъчно възможности, а и бях толкова бесен на Даниел, че се отклоних от… специалното си тълкование на текста. За да го направя, за да изиграя играта както трябва, се изискваше много голяма концентрация.
Алекс отново се намръщи. „Няма да позволя това да му се размине, Даниел. Обещавам ти“.
— Както виждаш, промених малко начина си на действие. Най-добрите играчи умеят да се нагаждат към играта. Мисля, че се справих. Не си ли съгласна? — Оуен примигна и се усмихна доволно.
Алекс знаеше какво трябва да направи.
Айова
1994
52
— Моят Чарли не е като другите — каза Лидия Ръдърфорд. — Знаем го, откакто се роди. Отначало съпругът ми се страхуваше от него. Не искаше да го взима на ръце. Може би… може би виждаше в момчето себе си като в огледало. Вероятно подозираше какво ще се случи.
Алекс се взря в жената и мъжа до нея. Музиката от анимационното филмче се носеше откъм коридора.
— Какво се случи? — успя да попита тя.
— Не виждаш ли? — отвърна с въпрос жената и й се усмихна за първи път. — Не се ли сети вече, колежанке? Съпругът ми беше призрачният писател.
Алекс се взря в жената и брадвата в ръцете й.
— Не… не разбирам.
— Пишеше от толкова дълго за жените, за това как да бъдат унищожени — продължи Лидия. — Когато изпадаше в онова негово специално настроение, аз се махах. Взимах бебето и напусках Хамлет. И когато се връщах, нещо винаги се бе променило. Чарлз беше по-ведър. Мислех си, че е заради енциклопедиите, че продажбите са му потръгнали. Но съм грешала. После разбрах… че в тези случаи отвличал по някое момиче. Убивал го в гората, нареждал книги около трупа… Но не и върху лицето. Това се появи по-късно.
Жената млъкна. Подухна вятър и разлюля леко камбанката под стряхата. „Сега е моментът — каза си Алекс. — Сега идва краят на историята“.
— Чарлз имаше нужда да го намерят — каза тя. — Да бъде разкрит и лекуван, както всеки болен човек. Разбра ли? Искаше изследователите да разберат какво е направил, какво е планирал да извърши и с други момичета. Затова чрез романите си се опита да каже на хората, да ги предупреди, да им се разкрие.
— Но как… — попита Алекс с треперещ глас.
— Чарлз имаше странен ум. Болестта му беше съвсем истинска. А изследователите му го мислеха за гений. Онези студенти, които се мъкнеха в къщата ми, смятаха Пол Фолоус за божество. — Жената млъкна и се засмя. — Фолоус беше просто име. Нищо друго, освен едно име. Призрак, който съпругът ми бе измислил, за да се скрие зад него. Онези два романа, които написа, особено „Златното мълчание“, бяха карта, по която да го намерят. Да го открият и да го накажат.
— Но „Златното мълчание“… В него се споменава доктор Мороу. Вашият съпруг е нямало как да знае за него. Не е възможно. Чарлз вече е бил мъртъв, когато лекарят… е изпратил Чарли у дома. — Алекс внимаваше да не каже „излекувал“. Не можеше да си го позволи след онова, което бе казал доктор Бърн. — Какво се случи с Чарлз, Лидия?
Жената се намръщи.
— Очевидно не си толкова умна, колкото те мислех. Пратихме Чарли в „Сияйният град“, където той попадна на доктор Мороу. Това беше наше общо решение.
— При тези думи Лидия настръхна. — Чарлз имаше лошия късмет да умре, преди да се постигне напредък с детето. Съсирек в мозъка, който предизвика кръвоизлив. Малка бомба със закъснител. А след това направих това, което ми бе поръчал Чарлз: изпратих „Златното мълчание“ за публикуване. Но Чарли вече беше…
— Тя погледна през рамо към вратата, където стоеше младият мъж. И сви рамене: „Какво можех да направя?“ — Беше станал също като татко си.