— Знам — прекъсна я Келър. — Искам да кажа, че се сетих. Отне ми няколко години, но и аз стигнах до този извод. — Усмихна се. — Ректорът Фиск много ми помогна всъщност.
Алекс го погледна поразена.
— Не се прави на толкова изненадана, Алекс. Ти не си единственият герой в тази стая.
Тя се засмя. Отново замълчаха, но тишината не беше неловка.
— Съжалявам — каза той накрая. — За ръкописа. За това, че не ти се обадих след Айова. За…
— Шшт. Вече няма значение. — И се притисна към него.
— Мисля — започна той, — че трябва да планирам едно пътуване до Кеймбридж.
Алекс кимна.
— И аз така мисля.
На вратата се почука и влезе медицинска сестра. Носеше плик.
— Професор Алекс Шипли?
— Аз съм.
Сестрата й даде плика и излезе.
— Ще го отвориш ли? — попита Келър.
Алекс сви рамене, скъса плика и извади бележката в него.
Беше от Ричард Олдис.
Скъпа Александра,
Всъщност тя създаде това празно място, последното парче от пъзела, когато се върна в „Дюмант“.
Самоизмъчвах се, че не отидох при нея онази сутрин. Валеше сняг, беше натрупал много, пътищата бяха непроходими. Тя и Абигейл Мъри се върнаха в университета, а аз чаках. Аз я бях пратил, бях й дал необходимата информация. Всичко, което бях открил, когато ходих до Айова с Бенджамин Лок, всичко, което бях научил като изследовател на Фолоус. Шона имаше ум бръснач. Бях сигурен, че ще отиде, както бях сигурен и за теб.
Последната глава на дисертацията, посветена на самоличността на Пол Фолоус, вече беше лесна работа. Тя бе разбрала всичко. А и разполагаше с откраднатия от къщата на улица „Маслина“ ръкопис. И тя е довършила всичко и го е занесла във фотокопирния център на университета.
Следващия път я видях на снимка. Лицето й беше покрито с книга. На стената над нея имаше роршахово петно. Едната й ръка се бе вкопчила в нищото.
Винаги съм се страхувал, че Фолоус всъщност не е мъртъв. Започваш да живееш с подобен страх, когато стигнеш прекалено близо до злото.
Единайсет години. Единайсет години чаках, дебнех подходящия момент в онази животинска клетка. Почти се бях отказал. Тогава един ден ми дойде посетител. Човек, когото познавах само като колега учен. Стайли Фиск донесе кутия, на която бе написано моето име. Той пък я получил от докторант, който ровел в нещата ми в „Дюмант“. Сигурно е пристигнала в деня, в който ме арестуваха. Вътре имаше документи, цяла купчина прашни листове, боклуци, а на дъното, увита в кафява хартия, беше дисертацията на Шона Уитли. Две копия, грижливо подвързани, с предплатена такса за изпращане на адреса, който Шона дала в копирния център: моя.
Незабавно унищожих едното копие. Беше невероятно — пръснах страниците на Фолоус из затворническия двор и превърнах думите му в дим, като през това време планирах следващия си ход. Останалото копие пазех много зорко.
Защото в него беше изповедта на Чарли Ръдърфорд.
И неизвестен роман на Фолоус.
Това беше новата ми информация. Причината да започна вечерния курс.
Сега отново минало и настояще се сблъскаха, но ти си жива. Ако нямаш нищо против, имам една молба към теб: искам да те видя, Алекс, един последен път. Трябва да ти покажа нещо важно, преди да си тръгнеш. Моля те.
58
Но тя се върна в „Харвард“ за да събере парчетата от живота си. Питър беше вече история, според слуховете се срещал с една докторантка. Алекс му желаеше всичко най-добро. Тя също бе продължила напред.
— Кога тръгваш?
— В последния ден от твоя семестър. Ще дойда. Обещавам.
Идеше й да закрещи от радост. Толкова много й бе липсвал.
Пратката пристигна в понеделник. Беше в прост кафяв плик. Отгоре със ситния старателен почерк на Олдис бе написано името й.
В бележката пишеше само: „Трябваше да дойдеш да се видим, Александра“.
Вътре имаше и още нещо. Страница от книга. Тънка и жълтеникава, от евтина книга с меки корици. Олдис я бе отрязал с ножче за бръснене. В горния десен ъгъл пишеше „КРИСЧЪН КЕЙН“. От другата страна — „БАРКЪР В БУРЯТА“.
Нищо друго.
— Не и този път, професоре — каза тя на глас. — Този път не играя. — И хвърли страницата на нощното си шкафче.
След два дни оцени последните изпитни работи за семестъра в кабинета си и се втурна към вкъщи. Не стъпваше по земята. Само след часове щеше да пристигне Келър.