— Повечето са възрастни — Ненда отиде към пулта за командване на оръжията на „Индълджънс“. — Нека им сервирам нещо, върху което да помислят.
— Внимателно! — предупреди го Ребка. — Не знаем кой друг е долу сред тях.
— Не се безпокойте. Само малко ще ги погъделичкам — но Ненда избра такава радиационна честота и интензитет, които за десет секунди биха изгорили смъртоносно човек. Той насочи надолу лъча и го разви така, че да обхване цялата група под тях. Зардалу трепнаха и скочиха от болка, после побягнаха като вихрушка от светлосини пипала да търсят спасение във водата.
Ненда ги последва с радиационното оръжие облъчвайки изостаналите.
— Не умират лесно, нали? — коментира замислено той. Ненда увеличи интензитета на лъча и въпреки това всички успяха да достигнат водата и да плуват бързо, преди да се гмурнат надолу. — Яки нещастници, издържат и на твърда радиация. С Далсимър в слънчевия бар на Бридъл Гап ще се чувстват като у дома си. А може би не е точно така. Предполагам, че ще могат да я понесат, но изглежда няма да им хареса.
Последното зардалу изчезна под водата. Ханс Ребка се поколеба. Лесната част беше минала, но сега какво? Беше ли безопасно да приземят „Индълджънс“ с неговата модерна оръжейна система? Беше научил от опит един стар урок на Фемас Съркъл: „Една цивилизация е лоша, ако не може да се научи да се защитава срещу собствените си оръжия. Истинският проблем обаче започва, когато трябва да се защитава срещу оръжията на други.“
Някога Зардалската общност се е простирала на хиляда свята. Не е възможно тя да е поддържала господството си над тях, без нещо да им е помагало.
Ребка снижи „Индълджънс“ на трийсет метра и закръжи точно над следите в мъха, оставени преди от тях. Когато нищо не се случи той предпазливо слезе още по-ниско. Ако Дариа и някои други оцелели от тяхната група се опитват да избягат от повърхността на Дженизий, логически най-вероятното място да го потърсят беше това. А ако няма оцелели…
Това беше мисъл, която Ханс Ребка не искаше да продължи.
— Внимателно. Нещо става — дрезгавият глас на Ненда прекъсна мислите му.
— Какво?
— Не зная. Не го ли чувствате? В кораба?
Ханс Ребка го почувства. Слабо разтърсване на повърхността на планетата, леко променящи се ъгли във вътрешността на кораба, причиняващи понякога слабо потрепване. Ребка инстинктивно вдигна кораба да кръжи няколко метра над покритата с мъх повърхност, но по-нататъшното действие от негова страна беше затруднено от друг сигнал.
Той наблюдаваше екраните с изглед от морето, но от време на време прехвърляше вниманието си на един, който показваше сушата. Онова, което видя там, го изпълни със силни, непознати емоции.
Трябваше му секунда да ги разпознае. Донесоха му облекчение и радост.
Тичаща, клатушкаща се по неравната повърхност, се появи Дариа Ланг. Непосредствено зад нея с походка на пиян моряк я следваше Е. К. Тали. И зад него, подскачащ заедно със стадо с цвят на кайсия млади зардалута, кълвящи приличната му на тирбушон опашка, се тътрузеше нещастен, краставично зеленият Далсимър.
При скоростта, с която се движеха, Дариа и другите щяха да бъдат при разузнавателния кораб за по-малко от трийсет секунди. Това беше чудесно, но Ребка имаше два проблема. Зардалутата бързо ги настигаха. Можеха да хванат Дариа и другите двама, преди те да са достигнали до кораба.
А тресенето на „Индълджънс“ се засилваше. Точното насочване на оръжейната система, за да спрат зардалу, беше невъзможно.
Да се издигнат на безопасна височина, когато на Дариа и другите нямаше да им достигнат само няколко секунди, или да ги изчакат и да изложат на риск кораба?
Ханс Ребка сложи пръста си на копчето за издигане. Групата долу трябваше да измине трийсетина метра. Може би им бяха необходими само десет секунди, за да влязат през отворения люк.
Корабът се наклони. Той задържа дъх.
Пронизителните, възбудени писъци на хищниците бяха нещото, което върна мисълта на Дариа от общата представа за ужас към най-лошата действителност.
Гласовете на малките и на по-големите зардалу бяха съвсем различни от траканията и свиренията на родителите. Те идваха повтаряни от ехото по тунела зад Далсимър и бързо се засилваха. С тези звуци в ушите й, вземането на решение се промени от трудно в тривиално.
— Тали, сигурен ли сте, че знаете по-добър път към повърхността?
— Определено. Изминах го целия и дори излязох на повърхността на Дженизий. Мога ли да говоря?