— Не. Можете да се движите. Тръгвайте.
За първи път хуманоидът не се спря да спори. Той тръгна с лазене по стръмния наклон на канала, използвайки като примитивна стълба разположените през няколко крачки обръчи за укрепване.
Първите четирийсет крачки Дариа успя да върви с него, но после почувства, че краката й започват да се вдървяват и да се уморяват. Дори за някой в спортна форма стръмното изкачване би било изтощително. А тя не беше почивала от дни, почти толкова дълго не беше яла истинска храна и по-голяма част от последните няколко часа беше прекарала в повръщане на малкото, което беше погълнала. Трябваше да спре. Сърцето й беше готово да изскочи от гърдите, мускулите на бедрата й се бяха свили в болезнени възли.
Само че звукът на хищниците беше станал по-силен. Младите зардалута влизаха в канала, по който се изкачваше. Непосредствено след нея вървеше Далсимър. Той молеше за секунда почивка да си поеме дъх, дишаше тежко и непрекъснато хленчеше: „Те ще ме изядат, те ще ме изядат. Ще ме изядат жив. О, какъв ужасен край! Те ще ме изядат жив.“
„Не само теб — помисли Дариа с раздразнение. — И мен искат да изядат. А след това си спомни: раздразнението трябва да се използва. Превърни го в гняв, в ярост.“
Зардалу няма да хванат жива Дариа. Никога! Ако трябва, ще върви нагоре по просветляващия канал, докато не умре от изтощение. После, ако им харесва, могат да имат безжизненото й тяло.
Тя стисна юмруци и тръгна по-бързо, придвижвайки се по тесния тунел, докато неочаквано не връхлетя върху гърба на Е. К. Тали. Той беше спрял на няколко крачки от края на канала и се взираше нагоре към ярко осветената повърхност.
— Продължавайте да вървите! — Дариа беше останала без дъх, гласът й се беше превърнал в грачене. Ако сега Тали спре и започне да спори…
— Но там може би има зардалу… над нас… мисля, че ги чух.
Подобно на нея и Тали се беше задъхал. Тя се провря покрай него. Може би тези зардалу на повърхността не са толкова свирепи като онези десетина метра зад тях.
Тя пропълзя последните няколко крачки от канала, излезе навън и се подпря на ожулените си ръце и колене. След тунелите, слънчевата светлина беше болезнено ярка.
Дариа се огледа. Не можа да види никакви зардалу. Но носът й потръпна от миризмата на амоняк. Тали беше прав, били са тук. Но къде бяха сега?
Тали беше прав и за друго нещо. Бяха много по-близо до мястото, където бяха приземили „Индълджънс“. Тя погледна нататък. И видя най-чудната гледка, която някога беше виждала.
Корабът беше точно там, сякаш никога не е напускал повърхността на Дженизий. Беше на не повече от стотина метра. Тя виждаше, че главният му люк е отворен.
Уловка?
Какво значение имаше? Никаква бъдеща опасност не можеше да е по-лоша от тази, пред която бяха изправени сега. Тали и Далсимър бяха излезли от канала и Тали събираше големи камъни и ги хвърляше във входа. Но това не помагаше. Приближаващите пронизителни писъци на малките зардалу ставаха по-силни и по-гневни.
— Хайде, Тали. С камъни няма да ги спрем — Дариа се затича към кораба през неравната камениста повърхност и ниски, заплитащи се в глезените храсти. Тя си беше мислила, че като излязат на покритата с мъх повърхност, придвижването ще бъде по-леко, но когато стигна до нея, бързият й бяг се превърна в ужасно бавно движение. Имаше чувството, че тича през плътен вискозен въздух. Беше толкова уморена, че цялата брегова линия и морето изглеждаха наклонени и завъртени. Небето потъмня. Тя знаеше, че това сигурно се дължеше на изтощение и смущения във вестибуларния апарат.
Още малко по-нататък. Само още няколко секунди, още няколко крачки. Бързо. Зардалу я настигаха. Тя не смееше да се обърне да погледне назад. Концентрира цялото си внимание върху кораба пред нея. Той сигурно има оръжия… тогава защо не стреля по младите зардалу зад нея? По дяволите пацифистките възгледи на Джулиан Грейвс! Огън, дявол да го вземе, огън! Или зардалу бяха толкова близо, че имаше опасност да засегнат и нея?
И тогава разбра, че в самия кораб нещо не е наред. Беше се издигнал на метър от повърхността, но вместо да кръжи плавно, той се люлееше и тресеше. Имаше нещо под него, нещо го повдигаше от тъмната кал.
Пипала. Бледорозови пипала на гигантски зардалу, извиващи се нагоре се опитваха да обгърнат цялата четирийсетметрова дължина на кораба.
А после, все още клатушкаща се напред, Дариа разбра грешката си. Не бяха зардалу. Не бяха пипала. Бяха малките миризливи цветя от сивия мъх на техните нежни тънки като косъм стебла, както ги беше видяла, когато за първи път стъпи на Дженизий. Но сега те се бяха уголемили до чудовищни пропорции и растяха по-бързо, отколкото можеше нещо някога да расте.