Луис Ненда изруга, хвърли се към вътрешната врата и подпря набитото си тяло върху Дариа.
— Дръжте се здраво.
Ханс Ребка изключи тягата и корабът полетя надолу.
Той падна като камък и удари повърхността на Дженизий с разтърсваща сила. Отдолу се чу скърцане от изкривяване на покривката на корпуса.
Клетката от обгръщащи розови пипала беше разкъсана, смачкана на дъното от теглото на „Индълджънс“ и опразнена отгоре от неочакваното падане на кораба. Преди тя отново да се стегне, Ребка трябваше да включи кораба на максимална тяга. Източеният нос избута настрана две стебла пред него и „Индълджънс“ излетя напред над сивия мъх.
Дариа виждаше отворения люк. Розовите ръце на растителността излязоха от зрителното й поле. Но корабът се носеше към острите зъбери твърде бързо, за да може да спре.
Корпусът на кораба не беше проектиран да издържи на такава сила. Ударът в една от онези стърчащи скали сигурно щеше го разцепи наполовина.
В момента, в който се освободиха от обгръщащите ги растения, Ханс Ребка включи на максимална подемна сила. „Индълджънс“ се издигна нагоре.
Издигна се нагоре, но твърде бавно. Дариа наблюдаваше вцепенена от ужас. Едно докосване до зъберите и край. Летяха право срещу една от най-високите скали.
Чу се ужасен звук на стържещ метал и рикоширащ удар по цялото дъно на кораба. После Дариа долови странен шум. Беше Луис Ненда. Смееше се.
Той се пусна от вътрешната шлюзова врата и отиде до все още отворения външен шлюз, балансирайки с лекота върху люлеещия се под. Докато Дариа го гледаше, той се наведе спокойно навън да погледне отдалечаващата се повърхност, после с едно натискане на мускулестата си ръка затвори люка.
Ненда се върна при входа, където Дариа и Е. К. Тали още стояха заклещени и ги освободи най-после от несломимата хватка на истинския ужас. Той ги повдигна, по един във всяка ръка, и ги изправи на крака.
— Вие двамата, добре ли сте?
Дариа кимна, зад вратата се чу стенание от болка.
— Добре съм — не беше време за това, но тя трябваше да зададе въпроса. — Защо се смеехте! На какво се смеехте?
Той се усмихна.
— Да си докажа, че не съм мъртъв — после разтърси, тъмната си грива. — Не, това не е истинският отговор. Смеех се на себе си. Вижте, когато този път тръгнах за насам, казах на Атвар Х’сиал, че ми е омръзнало да отивам близо до зардалу и после да се връщам без никакво доказателство за тяхното съществуване. Така стана на Серенити. Повтори се последния път, когато бях долу на Дженизий. И, по дяволите, ако не се случи отново, макар да се заклех, че няма да го допусна. Не взех дори един край на пипало. Освен ако вие не искате да слезем долу и да потърсим Надзирателя на света?
Дариа потрепери при тази мисъл. Тя се пресегна и сложи ръка върху мръсната, пострадала предмишница на Ненда.
— Бях сигурна, че ще се върнете на Дженизий и ще ме спасите.
— Идеята не е моя — каза навъсено той. Ненда погледна настрана, към вътрешността на кораба, където Далсимър все още стенеше и хленчеше. — Макар че би трябвало — заяви той толкова тихо, че Дариа не беше сигурна дали го е чула правилно, — ако бях по-умен.
Той се отдалечи от нея и тръгна към Далсимър.
— По-добре да отида и да накарам онзи полифем да млъкне, преди да събуди всички на борда, които се опитват да спят. Човек ще помисли, че само на него му се е случило нещо.
Дариа го последва през главната каюта на „Индълджънс“. Е. К. Тали вървеше близо зад нея. Ханс Ребка седеше пред пулта за управление. Далсимър беше на няколко крачки встрани и още се търкаляше по пода от паника или болка.
— Накарайте го да млъкне, моля ви! — каза Ребка на Луис Ненда. Той намигна на Дариа и се усмихна с истинско задоволство, когато тя отиде и застана до него. — Как ви хареса излитането?
— Беше ужасно.
— Зная. Единственото по-лошо нещо от това излитане бе изобщо да не излетим. Главната ми тревога е ожулването на корпуса, но мисля, че можем да летим в Космоса — той отмести поглед от Дариа и погледна към Ненда и Тали, които бяха на пода до стенещия Далсимър. — Вие не го накарахте да млъкне, знаете… вдига повече шум от преди.
— Така е. И не разбирам защо. Изглежда ми съвсем добре — Ненда сграбчи чизъм полифема, който изглежда бе на път да се оформи като цивреща тъмнозелена сфера. — Млъкни, голямо парче зелена паника! Нищо ти няма.
— Боли — проплака Далсимър. — Ох, много боли!
— Къде казваш те боли?
Пет малки ръце махнаха като една, сочейки надолу към опашката на Далсимър. Ненда погледна посоката и опипа плътно навитата спирала.