Поради раздвоеното състояние на Джулиан Грейвс, Ребка беше поел ръководните функции. Той не се нуждаеше от одобрение от другите за решение да напуснат Анфракт, само че беше научил отдавна, че единодушните решения на групата гарантират много повече сътрудничеството.
Той неволно погледна към мястото, където се намираше Луис Ненда, най-вероятният източник на възражение. И точно когато Далсимър влизаше с подскачане в залата, забеляза неговото отсъствие и това на Атвар Х’сиал.
Този път полифемът беше получил точната доза. Кожата му беше чиста, светлозелена, главното и сканиращото око бяха нащрек. Той балансираше уверено върху навитата си като корабно въже опашка. Беше в отлична физическа форма.
Беше истинска фурия.
— Чудесно — Далсимър подскочи напред и стигна до средата на групата. — Изтърпях много при това пътуване. Едва не бях удавен. Бях преследван и гладувах, и голяма част от опашката ми беше сдъвкана… все неща, които няма в договора. Изтърпях всичко храбро и търпеливо. Само че това вече е прекалено много — тлъстата уста се намръщи, голямото му око изгледа всички по ред. Гласът му се извиси до писък. — Къде ми е корабът? Какво направихте с „Индълджънс“? Искам да зная, и то веднага.
Луис Ненда и Атвар Х’сиал си задаваха същия въпрос. Те бяха отделили кораба от „Иърбъс“ с изключен двигател, така че да не се задействат никакви сигнални устройства на пултовете за управление на по-големия кораб.
След няколко минути безмоторно плуване Ненда сканира отново дисплеите. На компютъра вече беше зададена пълната траектория за излизане от Торвил Анфракт и трябваше само да се натисне стартера, за да тръгне „Индълджънс“ по спиралата навън. Няколко километра настрани, вдясно от „Иърбъс“, подут, пъпчив, продълговат, тъмен на фона на розовото трепкане на кръговите сингулярности непрекъснато се отдалечаваше. Сто хиляди километра под тях на Дженизий беше нощ и дори на мощните телескопи не се виждаха никакви светлини. Ако там, долу, зардалу бяха още активни, те имаха отлично нощно зрение или собствени източници на биолуминесценция. Единственото осветление, което идваше отвън върху повърхността на планетата, беше далечното сияние от сингулярностите и слабата отразена светлина от кухата луна, светеща далеч над „Индълджънс“, отляво на Луис Ненда.
Той се обърна към Атвар Х’сиал, навела се до него.
— Очевидно сме достатъчно далеч. Време е да кажем довиждане на Дженизий. Там долу има много ценен материал, но ако приличаш поне малко на мен, ще си щастлива, ако никога не видим отново това място. Готова ли си да тръгваме?
Сикропеанката кимна.
— Добре. Глистър, идваме — Луис Ненда натисна ключа, който привеждаше в изпълнение въведената траектория. За няколко секунди те се понесоха плавно навън, насочвайки се към постоянното трепкане на кръговите сингулярности.
И тогава Ненда започна да ругае и се хвана за контролния пулт. Курсът на „Индълджънс“ непрекъснато се променяше. Сляпа за екраните на дисплеите, Атвар Х’сиал се закрепи за пода с шестте си крака и изпрати спешно серия от феромони.
— Луис! Това не е нормално! Не съм го програмирала.
— Адски права си, Ат, не е! И не е, което се вижда на дисплеите. Ненда отмени програмата и се опита да премине на ръчно управление. Нищо не се промени. Корабът не го приемаше и продължи да променя посоката. Вървим по погрешен път и аз не мога нищо да направя.
— Тогава изключете двигателя.
Ненда не каза нищо. Вече беше го изключил. Той гледаше към екрана на левия дисплей, където кухата луна висеше на небето. Познат яркожълт лъч светлина излизаше от нея, видим по цялата си дължина дори в космическия вакуум. „Индълджънс“ беше хванат от този лъч и беше направляван от него.
— Луис! — отново се обади Атвар Х’сиал. — Двигателят!
— Изключен е.
— Но ние продължаваме да се ускоряваме. Знаете ли къде отиваме?
Ненда отдръпна ръцете си от безполезния пулт и се облегна назад на седалката. Дженизий се виждаше на предния екран вече забележимо по-голяма. „Индълджънс“ се спускаше надолу все по-бързо и по-бързо.
— Мисля, че знам какво точно става, Ат — той въздъхна. — И съм сигурен, че няма да ти хареса, като ти го кажа.
Глава 24
Дефиницията за реалност, смисълът на съществуването, същността на Вселената.
Философските тълкувания на тези въпроси в спиралния ръкав бяха най-малкото толкова многобройни и разнообразни, колкото и интелектите, които го населяваха. Те се простираха от платонизма на Тюфел — „това, което човек вижда, е всичко, което съществува и може би малко повече“ — до радикалния прагматизъм на Мантикор от открития Космос Тристан, та чак до колективния ум Декантил Майрмеконс — „Вселената съществува като цяло, но е безсмислено да се говори за функцията на отделните компоненти.“