— Ако мислите, че се усмихвам, защото Ненда и аз бяхме…
— Не съм си мислил за това цял ден.
Той обаче беше мислил, Дариа беше сигурна — беше отговорил много бързо. Тя беше опознала Ханс Ребка много по-добре, отколкото беше познавала някой друг.
— Не се тревожа за вас и Ненда или за вас и когото и да било друг — лицето му вече не беше отпуснато и безизразно. — Тревожа се за вас и само за вас. Вие не дойдохте тук да намерите зардалу, зная това.
— Дойдох да бъда с вас.
— Глупости. Може да има малко и от това, ще ми се да вярвам. Но вие дойдохте главно да търсите Строителите.
Така беше! Сега беше трудно да си го спомни, но тя го беше изтъкнала в първоначалните си мотиви за напускане на Сентинел Гейт. Независимо дали на нея й харесва, или не, той беше започнал да я опознава по-добре, отколкото я беше познавал някой. Съпричастността течеше в двете посоки, макар и само от една година. Колко добре щяха да се опознаят за едно столетие?
— А сега — продължи той, — вие се връщате у дома без нищо.
— Глупости! Имам нов артефакт, за който да мисля. И то какъв! Торвил Анфракт е творение на Строителите, най-странното, което някога сме виждали.
— Може би. Но мога ли да цитирам какво ми каза един професор там, на Сентинел Гейт? „В живота ми не е имало нищо по-интересно от артефактите на Строителите, макар Строителите да остават скрити. Но след като човек срещне интелигентни конструкции на Строителите и мисли, че има шанс да намери самите Строители, тогава миналото е без значение. Артефактите не могат да им съперничат.“ Спомняте ли си кой го каза?
Ребка не очакваше отговор. Дариа имаше отговор, но не го каза. Вместо това тя насочи поглед към купола за наблюдение. На небето отвън тъмнината беше започнала да се разкъсва от слаба светлина. Показваше се гледка от спиралния ръкав — истинския спирален ръкав, такъв, какъвто трябваше да изглежда неизкривен от сингулярни покривки, квантови петна или химерите на Торвил. Сигурно почти бяха излезли от Анфракт.
— Но вие сега не сте по-близо до Строителите, отколкото бяхте преди една година — продължи Ханс. — В някои отношения дори сте по-далече. Когато се занимавахме с конструкциите на Строителите на Глистър и Серенити вие мислехте, че Чакащия и Посредника държат ключа за точните планове и намерения на Строителите. А сега установяваме, че Пазителя и Надзирателя на света са напълно съгласни един с друг… но с другите конструкции изобщо не са съгласни. Каша и бъркотия. Трябва да се чувствате разочарована и нещастна.
Дариа ни най-малко не се чувстваше разочарована и нещастна. Тя имаше въпроси, много въпроси, но такъв беше светът.
Тя се усмихна нежно на Ханс Ребка, или просто на топлото чувство вътре в нея? Сигурно по малко и на двете.
— Разбира се, Пазителя и Надзирателя на света са съгласни един с друг. Човек очаква да са… защото те са една и също личност. Те са една конструкция, съществуваща в смесено квантово състояние, точно както беше съществувал Д’жмерлиа. Но в техния случай това състояние е постоянно — Ханс рязко отметна назад глава и я погледна изненадан, а тя продължи: — Ханс, през последната година научих повече за Строителите и конструкциите, отколкото някога някой е знаел. И знаете ли какво? Всяка нова информация прави нещата по-загадъчни. Така че съществува генералният въпрос — ако конструкциите са сериозни и добронамерени, неспособни да лъжат, и ако са заети да изпълняват намерението на техните създатели защо тогава всичко е толкова объркващо?
Тя не очакваше отговор. Щеше да се разстрои, ако Ханс Ребка й беше отговорил. Той трябваше да е слушател и опонент за публикацията, която щеше да пусне, когато се върне на Сентинел Гейт. Тяхното излизане от изследователския институт едва ли беше триумф. Тя се засмя на себе си. Триумф? Беше поражение. Професор Мерада, кършещ ръце и молещ за каталога на артефактите; Глена Омар, излъчваща нескрити заплахи и прокоби; Кармина Голд, изпращаща гневни послания до Съвета на съюза… Следващата публикация на Дариа трябваше наистина да е добра.
— Аз ще ви кажа защо бяхме объркани, Ханс. Конструкциите на Строителите имат мощна физическа сила. Това знаем от личен опит. Ние сме изкушени да вярваме, че нещо с такава сила трябва да знае какво върши. Но аз вече не го вярвам. Преди всичко те имат различни идеи за тяхната цел. Как е станало така? Има само един приемлив отговор — те си противоречат, защото всяка конструкция е трябвало да разработи сама собствените си идеи.