Можеше ли двойката да говори? Единственият звук, който извънземните издаваха, беше странна серия от тракания и свирения.
— Търпение, Калик — мършавият ло’фтианец премина на човешка реч и се обърна към търговския мениджър, като й подаде банкова кредитна карта. — Привет! Аз съм Д’жмерлиа, а това е Калик. Дошли сме да купим кораб.
Значи поне единият от тях можеше да говори човешки език. И имаше кредит. Беше изненадващо. Първата реакция на мениджърката — „с тези двамата не си заслужава да изгубиш и пет секунди“ — беше потисната благодарение на дълга тренировка. Тя взе подадена й от ло’фтианеца кредитна карта, провери я и изсумтя.
Две дузини очи замигаха към нея.
— Имаме ли късмет? — попита хименоптата. Значи и двамата можеха да говорят.
— Имате късмет поне в едно отношение. Изборът няма да е много труден. Не е необходимо да разгледате деветдесет и девет процента от нашата стока.
— Защо? — пръстенът от черни очи на Калик оглеждаше в холограмата едновременно дузина кораби.
— Защото нямате достатъчно кредит. Например, не можете да купите никой от онези, които разглеждате точно сега. Бихте ли ми казали накратко изискванията си?
— Голяма далечина на полет — каза Д’жмерлиа. — Оръжия. Достатъчно жизнено пространство за нас и за най-малко четирима хора, а също и голямо закрито товарно пространство.
— За какъв вид товар?
— Жив товар. Може би ще се нуждаем от достатъчно пространство да пренесем група зардалу.
— Разбирам — мениджърката се усмихна ехидно. Зардалу! Защо не каже динозаври и да приключим въпроса? Ако един клиент не иска да се знае какво ще пренася с кораба — а мнозина не искат, — по-добре е да го каже направо. За нея беше без значение за какво ще се използват корабите, след като са продадени, но не обичаше хората да я будалкат.
Е, тя също си играеше някакви игри.
— Добре. Сега, когато зная какво ви е необходимо, можем да разгледаме няколко. Какво ще кажете за този? Той е във вашите възможности.
Машината, която тя извика на триизмерния дисплей, представляваше нисък стар син цилиндър с три подобни на стебла подпори за приземяване. Имаше разкривен пиянски вид, сякаш е махмурлия след някое голямо парти.
— Голяма мощ. Голям бордови компютър… Карелиански емоционални схеми и всичко друго. Какво мислите?
Тя не можеше да разчете израженията на извънземните, но тяхното тракане и свирене звучеше унило.
— Не съм сигурен, че идеята за емоционален компютър на борда ще ми хареса — каза най-после Д’жмерлиа. — Колко голям е отвътре?
— Ах! Добър въпрос. Съвсем лесно могат да се поместят половин дузина хора, но товарното пространство е малко. Няма да ви удовлетвори. Но този… — тя превключи дисплея. — … има точно необходимото ви вътрешно пространство. И достатъчно мощ.
Съдът, който се появи на екрана беше в по-голямата си част отворен, като широко разпрострян разкапан грозд от свободно привързани с протъркани върви едно към друго зърна.
— Разбира се, корабът изглежда така разплут само когато двигателят е изключен и е на док — допълни мениджърката след дълго мълчание. — Когато лети, компонентите му са електромагнитно куплирани и прибрани.
— Оръжия? — попита тихо Калик.
— Оръжия? — мениджърката щракна с пръсти. — Добър въпрос. Това е слабото място на този кораб. Оръжия има, но те са в самостоятелна гондола, така че, за да имате достъп до тях и да можете да ги активирате, трябва да включите двигателя. Не е много удобно. Добре, нека да потърсим отново. Зная, че имам точно каквото ви е нужно, просто трябва да го намеря. Обширно вътрешно пространство, достатъчно мощ и далечина на полета, добра оръжейна система… — тя се наведе за две секунди над каталога и въведе параметрите за търсене. — Знаех си! — тя вдигна глава и се усмихна. — Колко съм глупава. Забравих „Иърбъс“. Суперкораб! Точно каквото искате! Погледнете този!
Тя включи триизмерния дисплей и се появи холограма на огромен кораб с черен корпус. Беше яйцевиден. Тъмната му външна повърхност беше нашарена с блестящи болтове и възли, и по-обезобразена от вдлъбнатини.
— Големина повече от достатъчна, голяма мощност… вижте онези оръжейни системи!