Дариа гледаше Сентинел и се бореше със себе си да признае истината.
Че скучае.
Невероятно, но това беше единствената дума за състоянието, в което се намираше. Животът на преуспяващ учен-археолог, някога толкова богат и вълнуващ, вече не я удовлетворяваше.
Беше лесно да се разбере причината. Изчезването на Строителите преди пет милиона години беше се оказало за Дариа възможно най-привлекателната загадка. Тя не можеше да си представи нещо по-интересно от изследване на артефакти, оставени от отдавна изчезнала раса, от усилията й да разбере и може би да научи къде са отишли Строителите и защо?
Докато Строителите оставаха неоткрити, за нея нямаше нищо по-интересно от артефактите. Но след като човек е срещнал интелигентни конструкции, които дават да се разбере, че са представители на Строителите и все още защитават интересите на Строителите… тогава миналото става безинтересно. От значение е настоящето и бъдещето с възможността за среща и изучаване на самите Строители. Дори най-интересните части от предишния й живот, даже нейният високо ценен каталог на артефактите, не можеха да се сравняват с тази перспектива.
Комуникационният терминал на Дариа тихо иззвъня. Тя се върна при него без особено много да бърза. Сигурно беше професор Мерада — през тези дни той се обаждаше по всяко време на деня и нощта.
На екрана над бележките й за каталога вече се виждаше сериозното му лице.
— Професор Ланг! — Мерада заговори веднага щом тя се появи в неговото полезрение. — Отнася се за предложената от вас статия за фейджите.
— Да? — Дариа се досещаше какво щеше да последва.
— Тук се казва, цитирам: — „Макар фейджите да се смятат за бавно движещи се форми в открития Космос, избягващи всички видове гравитационно поле, има изключения. При определени обстоятелства те могат да бъдат принудени да се движат в гравитационно поле, и то с голяма скорост.“ Професор Ланг, предполагам, че вие сте написали това.
— Точно така. Аз го написах.
— И какъв е източникът на това ваше твърдение? Вие не го цитирате.
Дариа изруга наум. Още когато направи това допълнение към статията за фейджите тя знаеше, че то ще й създаде неприятности. Пак старият проблем. Трябва ли да повтаря като папагал традиционното схващане за фейджите и артефактите на Строителите или трябва да каже истината, макар тази истина да не можеше да бъде подкрепена с нищо друго, освен с нейната дума и думата на неколцина други участници в мисията? Тя беше видяла фейджи да се движат по-бързо, отколкото се предполагаше за възможно, да пикират към кораба, с който беше летяла. Други бяха видели същите тези фейджи — които се смятаха за неразрушими — разбити на парчета върху повърхността на планетоид със силно поле.
Дариа се ядоса на Мерада, а знаеше, че няма право. Той правеше точно онова, което всеки съзнателен изтъкнат учен трябва да направи… което самата Дариа би направила преди една година — да отхвърли данни, основани на слухове, и непрецизно извършени изследвания, да настоява за неопровержими факти.
— Ще ви съобщя източниците веднага щом получа разрешение за публикуване.
— Побързайте, професор Ланг. Официалната дата за приключване с промените в каталога вече отмина. Сигурна ли сте, че ще можете да получите разрешение?
— Ще се постарая — Дариа кимна, за да покаже, че разговорът е приключил и се отдалечи от терминала.
Мерада предположи, че споменатото от нея одобрение е може би просто съгласие на друг изследовател да направи предварително заключение преди официалното публикуване. Истината беше невъобразимо по-сложна. Одобрението за публикуването на тази информация трябваше да дойде от самия Междувидов съвет.
Беше направила не повече от половин дузина стъпки, когато комуникационният терминал иззвъня отново. Дариа въздъхна и се върна. Настойчивостта беше главното достойнство на всеки изследовател, но Мерада понякога прекаляваше.
— Да, професоре? — каза тя, без да погледне към екрана.
— Дариа? — попита един тих глас. — Вие ли сте?
Дариа ахна и погледна към терминала, но той й предложи само бял фон. Връзката беше само гласова.
— Ханс? Ханс Ребка? Къде сте? На Миранда ли сте?
— Вече не — гласът беше тих и променен, но въпреки това в него се долавяше огорчение. — Нямаше смисъл да оставам. Съветът не пожела дори да ме изслуша. Намирам се на последния възел за достъп Боуз преди Сентинел Гейт. Не мога да говоря сега. Очаквайте ме на Сентинел Гейт след половин ден.