— Не съм убедена. Както не е убеден, подозирам, и капитан Ребка.
— Който може да получи един по носа. Както и ти — Луис Ненда се ядоса, но последния коментар той не преведе на феромонен език.
Светът на Бридъл Гап никога не е бил заселван от хора.
За екипажа на „Иърбъс“ причината за това беше очевидна много преди да бяха пристигнали там. Родителската звезда, Кавесън, разположена в широко разстлана обвивка от светещ газ, беше малка противно виолетово-синя точка със светлина от края на видимия спектър. Звездното разпадане и раздробяване на външните й слоеве бяха превърнали Кавесън в неутронна звезда, която преди четирийсет хиляди години е щяла да изпари Бридъл Гап, ако по това време този свят е бил по-близо до нея. Дори рентгеновите лъчи и твърдото ултравиолетово лъчение от нея създаваха йонизиран саван върху външния край на атмосферата на Бридъл Гап. Достигащото от там до повърхността на Бридъл Гап ултравиолетово лъчение беше достатъчно само за няколко минути да изпече всеки незащитен човек.
— Трябва да е била скитаща планета — каза Джулиан Грейвс.
„Иърбъс“ беше на паркингова орбита за два часа. Телескопите на кораба показваха толкова подробности от повърхността, колкото бе възможно. Беше време за действие.
— Била е на траектория за сближаване до Кавесън — продължи той — и ако звездата не е избухнала, Бридъл Гап е щял да мине покрай нея. Но изригването от Кавесън е попаднало върху нея и е предало достатъчно инерционен момент, за да я изхвърли на стационарна орбита.
— Ако вярвате в това — каза тихо Ханс Ребка на Е. К. Тали, — ще вярвате във всичко.
— Отхвърляте ли това обяснение? — хуманоидът стоеше между Ребка и Дариа Ланг и чакаше сигнал от Атвар Х’сиал от корабното ядро, че вътрешността напълно се е втвърдила и малкият съд е готов да се качат на него.
Ребка посочи към ярко пламтящия точков образ на Кавесън.
— Вижте сам, Е. К. Погледнете спектъра и ми кажете какъв живот може да се развие на един студен, скитащ свят, далеч от всякаква звезда, освен да се адаптира достатъчно бързо към излъчващата се от Кавесън радиация, за да оцелее.
— Тогава какво е вашето обяснение за съществуването на Бридъл Гап?
— Не такова, от което ще се почувствате комфортно. Бридъл Гап е бил преместен тук от зардалу, когато са контролирали целия този регион. Зардалу са имали големи мощности още по времето, когато хората са били по дърветата, което е още една причина да се страхуваме от тях сега — той тръгна напред. — Откъдето и да е дошъл, планетата сигурно е имала естествени форми на живот издръжливи на висока радиация. Ще ги видите след два часа, защото изглежда сме готови да тръгнем.
Откъм люка на корабното ядро се появи Луис Ненда.
— Вътре е доста тесничко — каза той. — И ще бъде трудно, когато слезем долу. Сигурни ли сте, че някой от вас не желае да остане с другите?
Ребка остави без внимание поканата да остане и бутна Е. К. Тали пред себе си в корабното ядро. С Атвар Х’сиал вече вътре беше доста тясно. Макар напълно издуто, ядрото беше отчайващо малко. Бяха се надявали да е с големината на спасителна лодка, която може да поеме значителна част от пътническия товар на „Иърбъс“. Вместо това то се оказа дребосък — жалки двигатели, никакъв двигател Боуз и пространство само колкото да се наблъскат четирима или петима души. Групата, която щеше да се приземи с него беше намалена: Луис Ненда и Атвар Х’сиал, най-запознатите с територията на Зардалската общност и навиците на зардалу; Е. К. Тали — да осигури точен визуален и звуков запис на онова, което щеше да се случи на повърхността, за да бъде възпроизведено на онези, които оставаха на борда на „Иърбъс“ и накрая Ханс Ребка, поради сериозна, но неспомената причина — да има някой по-малко наивен от Е. К. Тали, който да следи Ненда и Атвар Х’сиал.
На останалите на „Иърбъс“ беше възложена една неблагодарна, но необходима задача — да научат всичко, което беше възможно да се научи, за Торвил Анфракт.
Гледана отдалеч, планетата, към която летеше корабното ядро, беше в най-добрата си форма. От триста и двайсет километра повърхността изглеждаше задимена палитра от светловиолетово и сиво. Но от половин километър приличната на пулверизирана текстура се превърна в неравна пустош, стръмни скали, покрити с бодливи сиви дървета и храсти. Летището на Бридъл Гап заемаше половината от изолирана дълга плоска ивица в по-ниския край на която се тъмнееше воден басейн. Луис Ненда уверено приземи кораба на края на водния басейн.