— Но ние не искаме да отидем там — протестира Дариа.
Голямото синьо-сиво око се обърна към нея.
— Може да не е мястото, където желаете да отидете, но се намира на координатите, които вие ми дадохте. Те са точно по средата му. И тъй като аз съм против всякаква игра с опасността, ще закарам кораба само до там.
— Но какво е това? — попита Джулиан Грейвс.
— Това, на което прилича — гласът на Далсимър прозвуча озадачено. — Система от пръстеновидни сингулярности. Нима не го очаквахте?
Не беше това, което някой бе очаквал. Но неговото съществуване сега имаше съвършен смисъл.
— В Анфракт е трудно да се влезе, а навигацията в него е още по-трудна — каза Ханс Ребка. — Но това е ставало много пъти. Доказали са го много кораби, които са влизали и са се връщали. Все пак никой от тях не е съобщил, че е намерил свят като изображенията на Дженизий направени с мощната апаратура от външната страна на Анфракт. Това дава основание да се смята, че има някаква друга бариера, която пречи на корабите да намерят и изследват Дженизий. Например система от екраниращи сингулярности като тези. Достатъчна да изплаши много хора.
— Включително и нас — каза Дариа. — Правило — 1 за пътуване в Космоса: избягвай големи сингулярности; правило — 2: избягвай всякакви сингулярности.
— Няма начин — каза Луис Ненда. — Не и след като сме изминали целия този път.
Дариа го погледна. Стори й се, в най-неподходящия момент, че причината, поради която Ханс Ребка и Луис Ненда толкова не се разбират, беше, не че са коренно различни, а че са съвсем еднакви. Самонадеяни и компетентни, убедени в своята безсмъртност.
— Но ако всички онези кораби, дошли до тук, не са могли да влязат вътре — каза тя, — тогава защо с нас да е различно?
— Защото ние знаем нещо, което те не са знаели — отговори Ребка. Очевидно той и Ненда се радваха и на друго общо нещо: железни стомаси. От влизането в Анфракт Дариа чувстваше стомахът си разбъркан и й се повдигаше, а на тях им нямаше нищо.
— По-раншните кораби не са имали основателна причина да загубят много време тук — продължи той. — Те не са очаквали вътре да намерят нищо специално, затова не са търсили систематично път за влизане. Но ние знаем, че там има нещо.
— И ако това е светът на вида зардалу — добави Луис Ненда, — ние знаем също, че има път за влизане и за излизане и той не може да е много труден. Единственото, което трябва да направим, е да го намерим.
Единственото, което трябва да направим.
Разбира се. Единственото, което трябва да направим е нещо, което никой изследователски кораб досега не е правил. Дариа добави друга точка към общата характеристика на Ребка и Ненда: ирационален оптимизъм. Нямаше значение обаче какво мисли тя — те вече се занимаваха с подробностите.
— Не можем да влезем с „Иърбъс“ — казваше Ребка. — Той е единственото ни средство за спасение.
— Освен това той не може да се приземи — добави Ненда и погледна към Джулиан Грейвс.
— На пръв поглед това не е проблем — каза Ребка. — Нека се разберем по един въпрос, преди да продължим: каквото и който да отиде, никой дори да не помисля за приземяване. Ако там долу има планети човек може да ги разгледа добре от безопасно разстояние. После може да се върне и да докладва. Що се отнася до това дали да използваме „Индълджънс“ или корабното ядро, аз съм за ядрото… то е по-малко и по-мобилно — той замълча. — И за еднократна употреба.
— А като говорим за единствено средство за спасение — каза Ненда, — Атвар Х’сиал посочва, че „Иърбъс“ не е от голяма полза без Далсимър като пилот. Той също трябва да остане навън…
— Определено — каза Далсимър. Полифемът въртеше нервно очи към трепкащата сфера. Видът й очевидно не му харесваше.
— … така че, поставя се въпросът кой ще пилотира корабното ядро и ще търси път покрай сингулярностите? — завърши Ненда.
— Аз — каза Ребка.
— Но аз съм най-ненужен — Д’жмерлиа се обади за първи път, откакто бяха навлезли в Анфракт.
— Ние с Калик познаваме най-добре вътрешната геометрия на Анфракт — каза Дариа.
— Аз мога да извърша най-подробен запис на събитията — настоя Е. К. Тали.
Трудна задача. Всички, освен Далсимър, изглеждаха решени да бъдат на корабното ядро, което можеше да побере, натъпкани като в консерва, най-много четирима или петима. Спорът продължи, докато Джулиан Грейвс, който досега не беше казал нищо, извика със своя дрезгав дращещ бас: