Бавно напредваше. То беше проникнало в сферата на първата сингулярност през тесен линеен вихър, който трепкаше застрашително на всички страни, и сега пълзеше предпазливо по външната обвивка на втората.
Ханс Ребка седеше на пилотската седалка потънал в дълбок размисъл и наблюдаваше на дисплеите приличните на привидения следи на деформираното пространство-време. Малко имаше за гледане. Каквото и друго да беше скрито под савана на сингулярностите, от сегашното им положение неговата природа не можеше да се разкрие. Решението кой да пътува с корабното ядро не беше негово, но той беше радостен, че нито Дариа Ланг, нито Джулиан Грейвс бяха на борда. Те щяха да полудеят от малката скорост, да се дразнят от закъснението, да сочат отсъствието на видима опасност, да настояват за по-голяма скорост.
Той щеше да им откаже, разбира се. Ако Ханс Ребка беше попитан за основната му философия той щеше да отрече, че има такава. Но най-близо до такава беше дълбокото му убеждение, че тайната за всичко е определяне на точния момент.
Понякога човек действа мигновено, толкова бързо, че изглежда изобщо няма време за никаква мисъл. В други случай се бави, колебае се да вземе очевидно решение, размишлявайки върху видимо най-тривиалното решение. Избирането на точния момент беше тайната на успеха.
Сега той пълзеше. Не знаеше защо, но не му мина през ум да увеличи скоростта. През детството си Ребка не беше имал гнездо на червеношийка на рамката на прозореца, нито идилични години на съзряване на планета-градина.
Неговият роден Тюфел му беше предложил не права по рождение, а трудности. Той и Дариа Ланг не можеха да бъдат по-различни. Но в двамата имаше едно общо нещо: скритият глас, който понякога говори от глъбините на мозъка и твърди, че нещата не са такива, каквито изглеждат, че нещо важно се изпуска.
Този глас сега шепнеше на Ребка. Той беше научил от опит, че не може да си позволи да го пренебрегва.
Докато корабното ядро пълзеше по спирална траектория, която обещаваше да ги изведе през обвивката на друга сингулярност, той потърси източника на тревогата си.
Съставът на екипажа на корабното ядро?
Не. Той не вярваше на Ненда или Атвар Х’сиал, но не се съмняваше в тяхната компетентност… или в техния инстинкт за оцеляване. Желанието на Д’жмерлиа и Калик да им се нарежда, вместо да действат самостоятелно беше повече досадно, отколкото застрашаващо. Добре щеше да е, ако Далсимър можеше да е на борда и да пилотира корабното ядро. Ребка знаеше, че той не може да се конкурира с чизъм полифема по инстинкт, на който един виртуоз пилот, може да се осланя. Но още по-важно беше Далсимър да бъде на „Иърбъс“, за да го изведе от Анфракт.
Ребка се беше научил да не очаква оптимални решения за всичко. Те съществуваха в чистия строг свят на интелектуални проблеми на Дариа Ланг, но действителността беше много по-объркана. Той нямаше идеалния екипаж на корабното ядро. Чудесно. Човек приема наличния екипаж и прави с него онова, което трябва да се направи.
Но не това беше проблемът, който човъркаше подсъзнанието му. То не можеше да го усети.
Беше ли планетата вътре в обвивката на сингулярността действително Дженизий и ще намерят ли там зардалу?
Докато Ребка мислеше над въпроса, адаптивната навигационна система проучи пътя през следващата сингулярност и внимателно започна да ги насочва към нея. Той можеше да я блокира и да премине на ръчно управление, ако усети опасност, но нямаше информация, за да предприеме такова действие. Неговите предупредителни сигнали бяха вътрешни.
Това там вътре можеше да е планетата Дженизий, а можеше и да не е. И в двата случая те влизаха в него. След като човек е предприел един курс на действие, той не може да губи време да се връща назад и да преразглежда решението си, защото всяко действие в живота се взима на база на непълна информация. Човек изхожда от онова, с което разполага, и прави всичко възможно да подобри шансовете си. Но понякога трябва да се осланя на щастието и да живее или да умре според онова, което ще се случи.
Така че тревогата му сигурно идваше от нещо друго. Нещо необикновено, което бе забелязал и изгубил, когато бе прекъснат. Нещо…
Накрая Ребка се отказа да търси причината. Онова, което го тревожеше, не искаше да се покаже. От опит знаеше, че най-вероятно то ще се върне, ако за известно време не мисли за него, а сега имаше други неща, за които да се безпокои. Корабът отново беше завил и пълзеше по траектория, която, доколкото Ребка можеше да види, водеше към бяла, светеща стена. Когато се приближиха до нея той стана неспокоен. Летяха право към тази светлинна бариера.