— Изкуствена! И с пренебрежимо малка маса. Сигурно е куха! — думите сами изскочиха от устата му, макар да знаеше, че за другите те са безсмислени.
Няма значение. Скоро те лично щяха да го научат. Част от повърхността на луната беше започнала да се отваря. От нея излезе яркожълт лъч и освети корабното ядро. Неочаквано посоката на движението им се промени.
— Какво, по дяволите, става? — Ненда се промъкна напред и хвана лостовете за управление.
Ханс Ребка не си направи труда да го спре. Нямаше да има никакво значение. Двигателят на кораба вече беше включен на максимална мощност, но те продължаваха да летят в нежелана посока. Той погледна през задния илюминатор. Вместо да се отдалечават от луната и планетата, те се приближаваха към тях. И беше ясно, че нещо повече от обикновен тягов лъч ги притегля за среща със светещата луна. Тяхната траектория се виеше под комбинираната векторна сила на лъча и на двигателя и ги водеше в различна посока в пространството.
Ребка гледаше и екстраполираше с подсъзнателното умение на дългогодишен пилот. Нямаше никакво съмнение в резултата.
„Интересно как ли е там долу“ — беше казал Луис Ненда. Скоро щяха да разберат. Харесва ли им или не, корабното ядро се насочваше за среща с Дженизий. Единственото, което можеха да направят, беше да седят и да се молят за меко приземяване.
Меко приземяване или иначе сбогом живот.
Той помисли за Дариа Ланг и се натъжи. Ако беше знаел какво го чака, преди да напусне „Иърбъс“, щеше да се сбогува с нея както трябва.
Докато Ханс Ребка си спомняше за Дариа и си представяше тяхното последно сбогуване, тя мислеше за него и за Луис Ненда далеч по-малко хубави неща.
Те бяха егоцентричен властни типове, и двамата. Беше се уморила да им казва, че тя е може би пред прага на голямо откритие. И какво бяха направили те? Бяха я отместили настрана, сякаш не беше нищо, а после при първа възможност се втурнаха да търсят Дженизий, която те двете с Калик бяха открили, а нея бяха оставили да чака на „Иърбъс“ и да понася бърборенето на Е. К. Тали и ръмженето на Далсимър.
Чизъм полифемът отчаяно търсеше начин да отиде при ядрения реактор. Джулиан Грейвс беше наредил на Е. К. Тали да не му разрешава да се облъчва, така че единствената надежда на Далсимър беше Дариа. Той непрекъснато й додяваше, гледаше я с копнеж, усмихваше се подкупващо и й предлагаше невъобразими сексуални удоволствия, които според него само един зрял чизъм полифем можел да й даде. Тя трябваше само малко да открехне реактора и да го пусне да се облъчи няколко часа… няколко минути…
Дариа се оттегли в купола за наблюдение и се заключи. Единственото, което търсеше, беше уединение. И тогава старите й инстинкти надделяха. Тя се върна към прекъснатото изследване на Анфракт.
А веднъж, след като започна отново, не можеше да спре. Без присъствието на Калик да я прекъсва, Дариа влезе в своя версия на радиационната пристрастеност на Далсимър.
Наречете го пристрастеност към изследвания.
В цялата Вселена нямаше нищо, което да прилича на нея. Първите продължителни часове на изследване бяха видимо напразни и безплодни. После необяснимата убеденост, че извън онова, което изследва, съвсем наблизо има нещо скрито, някаква невъзприета действителност. След това усещането за пролазващи тръпки по кожата на врата… Ослепителното просветление, когато хиляда изолирани факта се подреждат в определена схема, която изскача с поразителна яснота. Проникналото до мозъка на костите удоволствие от нови идеи, видимо несвързани една с друга, които бързо заемат местата си и стават част от същото цяло.
Тя беше изпитвала това задоволство десетина пъти през многото години от своята работа върху артефакти на древните Строители. Една година по-рано погълната от вълнението да търси из спиралния ръкав и отвъд него доказателства за самите Строители беше изгубила контакт с този живот. А преди по-малко от месец, сигурна, че церебралното задоволство завинаги я е напуснало, тя с радост се съгласи да замине с Ханс Ребка.
Беше сбъркала. Беше си останала завинаги научен работник. Тя не проявяваше една стотна интерес към зардалу от онова, което намираше в изучаването на Торвил Анфракт. Това беше най-очарователният обект във Вселената.
А след това парадоксът — докато Дариа се опитваше все по-силно и по-силно да се концентрира върху Анфракт, тя откри, че умът й непрекъснато се откъсва от него и се връща към старите си изследвания за Строителите. Това й се струваше като липса на контрол, дразнещ недостатък. Строителите я разсейваха точно когато не трябваше.