Ребка погледна любопитно тъмното далечно петно. Никога не беше виждал хименоптата да тича с пълна сила. Закръгленото, с форма на варел, тяло с къса козина и осем несръчно движещи се крака изглеждаше твърде топчесто и тромаво да развие висока скорост. Но нервната система на Калик имаше скорост на реакция десет пъти по-голяма от човешката. Жилавите крайници можеха да я пренесат на сто метра за по-малко от две секунди.
Сега правеха точно това — всеки крак се движеше твърде бързо, за да може да се види. За Ребка черното тяло беше само бързо движещо се петно. Калик се озова при тях за по-малко от десет секунди. Козината й беше покрита с кафява кал.
— Проблем ли имаме? — попита Ненда.
— Така мисля — хименоптата дори не се беше задъхала. — На около три километра покрай бреговата линия, закрити от скалите, се виждаха някакви постройки. Приближих ги и влязох за малко в една от тях. Беше твърде тъмно, за да видя какво има вътре, но ми стана ясно, че са дело на интелигентни същества. Нямаше обаче никаква следа от обитатели.
— Възможно ли е да са жилища на зардалу?
— Мисля, че са — Калик се поколеба, а Ребка се чудеше на куража на малката хименопта. Бяха минали хиляди години, откакто нейният вид бяха роби на зардалу, но образите на земните цефалоподи още бяха силни в расовата памет на Калик. При последната й среща със зардалу те й бяха откъснали един крайник за назидание на хората. И въпреки това тя беше влязла в онези постройки самичка, знаейки, че вътре може да има зардалу.
— Поради няколко причини — продължи Калик, — не на последно място от които е моето убеждение, че тази планета наистина е Дженизий. Вижте това.
Преди Ребка или Ненда да може да възрази, тя изтича отново до края на водата и влезе в нея. Дъното беше стръмно и след няколко крачки Калик изчезна под повърхността. Когато отново се появи, тя държеше в двата си предни крайника едно извиващо се тяло и забърза назад към тях.
Ханс Ребка не можа да види ясно плячката й, докато хименоптата не застана отново до него. Тя му я подаде и той отстъпи назад. Ирационален страх и тревога обхванаха ума му. Дишането му секна.
Дългото половин метър същество, което Калик държеше така спокойно, беше хилядолетен кошмар в миниатюра. Умножете неговия размер десет пъти и цефалоподът се превръща в зардалу, седем смъртоносни метра среднощно син мускул и интелигентна жестокост.
— Сигурно предшестваща форма — каза Калик. — Това вече е амфибия, способно да живее и на суша, и във вода. Вижте — тя сложи съществото на земята. То се изправи на плоските си пипала и замига с големите си очи с клепачи. — Оставете еволюцията да го развие — додаде Калик, — и от тази форма като съвсем естествен резултат ще произлезе един земен цефалопод. С излизането на суша значителното увеличаване на големината и интелигентността няма да са изненадващи — съществото в краката му неочаквано се опита да я клъвне с жестоката си извита човка. Тя го блъсна, преди да я достигне. То отхвръкна на десет метра от нея, тупна върху мекия мъх и забърза към сигурността на водата. Скоростта му по суша беше изненадващо голяма.
— Още една причина да се радваме, че не паднахме във водата — отбеляза весело Ненда. — Как би ви харесало дузина от тях да ви закълват по бедрата, докато се опитвате да плувате?
Ненда обаче не беше толкова весел и спокоен, колкото се мъчеше да изглежда. Ребка не беше единственият отстъпил настрана, когато зардалуто в миниатюра, тупна в краката им.
— Трябва да отидем до онези здания — каза Ребка. — И ако…
Преди да може да завърши мисълта си, в корабното ядро се чу шум от тракане. Фасетъчните му очи се въртяха ту към мократа Калик, ту към Ханс Ребка.
— Извинете, капитан Ребка, но и Атвар Х’сиал има лоши новини.
— Корабът не може да се поправи?
— Не, не е това. Двигателят е незасегнат. С няколко часа работа корпусът може добре да се закърпи и корабът ще бъде готов за отлитане в Космоса. Аз съм готов веднага да започна работа. Лошата новина е, че това е единственият оцелял безпилотен летателен апарат и дори той се нуждае от поправка, преди да може да се използва — той вдигна един деформиран, покрит с черна кал малък цилиндър. — Останалите са смачкани при удара. Ако искаме да изпратим някакво съобщение до „Иърбъс“, единствената ни надежда е в този апарат. А той не може да бъде пуснат, докато самият кораб не излети отново в Космоса.
Ребка кимна. Щом видя малкия безпилотен летателен апарат, в съзнанието му отново изникна въпросът за изпращането на съобщение на Дариа. Но какво ще й кажат? Колкото повече мислеше за тяхното положение, толкова по-трудно му беше да реши какво трябва да й каже. Какво наистина знаеше?