— Тали, за Бога, ще го спрете ли! — Дариа посегна към ръката на хуманоида точно когато дисплеят трепна и изгасна.
— Точно тук го спрях — Тали се пресегна зад главата си и измъкна щекера на кабела. — И когато погледнах отново към Далсимър, той вече беше в това състояние. В безсъзнание ли е?
— Може би.
Дариа размаха ръка пред окото на полифем. То не помръдна.
— Вкаменил се е.
— Не разбирам. При опасност полифемите стават по-силни. На Далсимър това му доставя радост… Той лично ми го каза.
— Е, изглежда радостта му е била по-голяма, отколкото е могъл да понесе — Дариа се облегна назад и хвана: полифема за опашката. — Хайде, Е. К. Тали, помогнете ми. Ако ще влизаме в орбита около Дженизий и ще търсим капитан Ребка и хората му, той ще трябва да е във форма.
— Какво смятате да правите с него.
— Ще го занесем при реактора. Това е единственото нещо, което може бързо да го изведе от това състояние. Ще го облъчим малко с любимата му радиация — Дариа започна да повдига полифема, после спря. — Много странно. Далсимър беше ли програмирал подход към орбита, преди да го изплашите до смърт?
— Не програмира нищо. Минахме през сингулярностите на автопилот.
— Е, сега сме в стационарна орбита. Вижте — екранът на дисплея над пулта за управление пред Дариа показваше Дженизий много по-близо, отколкото когато бяха минали през най-вътрешната сферична сингулярност.
Тали поклати глава. Хуманоидът можеше да извърши собствени изчисления на траектория почти мигновено.
— Няма нито една стационарна орбита.
— Сигурен ли сте? Тази определено прилича на такава.
— Но не е — Тали пусна Далсимър и се изправи. — Моите уважения, професор Ланг, но предполагам, че има много по-важни въпроси, отколкото осигуряването на радиация на Далсимър. Или нещо друго — той кимна към изображението на Дженизий, което бързо нарастваше на екрана. — Ние не летим по стационарна орбита. Това е орбита на сблъсък. Ако не променим вектора на скоростта, „Индълджънс“ ще пресече повърхността на Дженизий. След седемнайсет минути.
Глава 12
Като повечето смъртни същества от спиралния ръкав при възможност да го сторят, и Д’жмерлиа беше прочел описанието на собствения си вид в „Универсален каталог на видовете“.
Подклас: Интелигентни. И подобно на повечето рационални същества, той беше намерил описанието на видовете изобщо за много озадачаващо.
Физическото описание на зрял мъжки ло’фтианец беше неоспоримо. Д’жмерлиа можеше да се види в огледалото и да се съгласи с него точка по точка: прилично на тръба тяло, осем съчленени крака, жълти фасетъчни очи без мигли. Чудесно. По това никакъв спор. Голям талант за езици. Няма съмнение. Онова, което намираше за озадачаващо, беше описанието на умствените процеси на мъжкия ло’фтианец: В присъствие на женска ло’фтианка мисловната способност на мъжкия ло’фтианец очевидно блокира. Смята се, че макар и в по-малка степен същият механизъм действа, когато мъжкият ло’фтианец е в среда на сикропеанци или други интелигентни същества.
Вярно ли е това? Д’жмерлиа не беше почувствал никакво доказателство за него — но ако беше вярно, нямаше ли да знае? Възможно ли е неговата собствена интелигентност да се променя според компанията му? Когато беше в присъствие на Атвар Х’сиал, какво можеше да е по-правилно и естествено от това, той да подчинява собствените си мисловни процеси и желания на нея? Тя беше негова господарка! И беше такава още от следларвения стадий.
Все пак онова, което той не можеше да отрече, беше промяната в собственото му ниво на активност, когато останеше сам, без да получава инструкции от никого. Той ставаше нервен и разтревожен, тялото му се движеше рязко, мислите му скачаха и препускаха в дузина безразборни посоки, умът му беше десет пъти по-активен, отколкото позволяваше собственият му комфорт. Като сега.
Той беше мъртъв. Трябваше да е мъртъв. Никой не може да лети право в центъра на неструктурирана сингулярност и да е жив. И все пак, той не можеше да е мъртъв. Умът му още работеше, проследяваше едновременно сто мисли. Къде беше той, защо беше, какво се беше случило с корабното ядро? Ще оцелеят ли другите? Ще научат ли някога какво се беше случило с него? Как може някой ум да преследва едновременно толкова много мисли? Може ли един мъртъв да прави това, да разсъждава дори и в чистилището?