Ханс Ребка не беше съгласен. Той вярваше, че оставени сами мъжките ло’фтианци са толкова умни, колкото всяка раса в ръкава и често го беше заявявал високо.
Но сега, въз основа на обяснението на Д’жмерлиа как беше дошъл толкова дълбоко вътре в Дженизий, той беше готов да го оспори. Дори не толкова нежното смушкване с лакът от Луис Ненда и директните заповеди от Атвар Х’сиал бяха без особено значение за Д’жмерлиа.
Той казва, че е поправил корабното ядро. Издигнал го на високо да провери дали херметизацията е добра. Решил да върне кораба близо до постройките, които Ханс Ребка и групата му изследвали. Видял ги да влизат в сградата. Слязъл по-ниско. Тогава видял и зардалу.
— Много добре — каза Луис Ненда. — И какво стана след това? Къде е сега корабното ядро? Това е единственият ни шанс да излезем оттук.
— И защо влезе в сградата? — добави Ребка. — След като си видял зардалу да ни последват, сигурно си знаел колко е опасно тук.
Лимоновожълтите очи се въртяха от един разпитващ към друг. Д’жмерлиа клатеше глава и нищо не казваше.
— Няма полза — рече Ненда. — Погледнете го. Не става за нищо. Предполагам, че зардалу могат да правят това и с други същества — той отиде възмутен до края на голямата кръгла дупка и се изплю в нея. — По дяволите, всички! Сега какво? Мога да ям и умряло куче.
— Не говорете за храна. Става по-лошо — Ребка отиде до Ненда, оставяйки Атвар Х’сиал да разпита по-късно Д’жмерлиа на феромонен език за подробностите, докато Калик стоеше объркан като свидетел и близък наблюдател. Сикропеанката можеше да чете чувства също така добре, както и думи, така че може би тя и хименоптата щяха да се оправят по-добре, отколкото хората.
— Ние имаме избор — продължи Ребка. — И то не само един! Можем да отидем нагоре и да бъдем разкъсани от зардалу. Или да останем тук и да умрем от глад. Или да продължим през тази голяма пещера и разберем дали има друг път нагоре и навън — той говореше тихо, почти шепнеше, допрял глава близо до главата на Луис Ненда.
— Трябва да има — хладният учтив глас дойде зад тях.
— Друг път за навън, имам предвид. Логиката показва, че трябва да има.
Ханс Ребка и Луис Ненда се обърнаха като един, подобно на фигуристи на лед.
— Хм? — изсумтя Ненда. — Какво, по дяволите… — той спря по средата на ругатнята.
Ребка не каза нищо, но той разбра идеално Ненда. „Хм?“ — и „какво, по дяволите…“ означаваше: „Хей! Ло’фтианци, не подслушвайте частните разговори на другите.“ Те се отдалечаваха от господарите си, когато те се готвеха да ги разпитват. А неочакваната пауза на Ненда означаваше, че той беше разтревожен за Д’жмерлиа. Онова, през което беше минал, за да се присъедини към тях очевидно е причинило достатъчно сериозно психично разстройство и то го е извадило от обичайното му състояние.
— Обърнете внимание на пътя, по който дойдохте тук — продължи Д’жмерлиа, сякаш Ненда не беше казал нищо. — През сграда, покрай морския бряг, и надолу по тясна шахта. А след това, обърнете внимание на размерите на тези подземни постройки — той размаха един преден крайник, обхващайки цялата огромна пещера. — Не е логично да се смята, че във всичко това се е влизало през такъв тесен вход или че тази зала представлява крайна цел. Вие попитахте, капитан Ребка, дали трябва да вървим нагоре, да останем тук, или да вървим през тази пещера. Логичният отговор на всички ваши въпроси е „не“. Не трябва да правим нито едно от тези неща. Ще слезем надолу. Трябва да слезем долу. В тази посока лежи нашето спасение, ако изобщо има такова.
Ребка беше готов за своето „Хм?“ и „какво, по дяволите…“ Беше съвсем очевидно, че гласът е на Д’жмерлиа, но яснотата и твърдостта на изказаното мнение бяха страна от характера на ло’фтианеца, които, поне Ханс, никога не беше забелязал. Това ли имаха предвид изследователите, когато казваха, че интелектът на един ло’фтианец се маскира и забулва от присъствието на други мислещи същества? През цялото време, когато беше самичък, така ли беше мислил Д’жмерлиа. Ако е така, не беше ли престъпление близо до него да се допускат хора? И ако това беше вярно, как можеше сега да мисли толкова ясно, когато около него имаше други?
Ребка остави настрана тези въпроси. Те нямаха практическо значение, не и по време, когато бяха изгубени, гладни, жадни и отчаяни. Изразените от Д’жмерлиа идеи бяха толкова разумни, че нямаше значение как или къде са породени.