— Ако имате светлина — продължи Д’жмерлиа — ще бъда повече от щастлив да ви водя.
Луис Ненда мълчаливо му подаде светещия диск. Д’жмерлиа скочи на спиралната стълба и тръгна надолу, без да чака другите. За част от секундата Калик също беше на стълбата, но вместо да следва Д’жмерлиа, стоеше и чакаше Атвар Х’сиал да пренесе първо Луис Ненда после Ханс Ребка през пропастта. Когато сикропеанката тръгна надолу по спиралата, Калик остана назад, за да заеме последното място в групата.
— Господарю Ненда… — шепотът беше достатъчно силен, да го долови човешко ухо. — Много съм загрижена.
— Смятате, че на Д’жмерлиа бурмите са се развинтили? Да, и аз така мисля. Но той е прав за едно нещо… трябва да слезем долу, вместо да вървим нагоре или встрани.
— Дали е с всичкия си или не е, не ме тревожи — Калик още повече забави ход, за да остави по-голямо разстояние между нея и Д’жмерлиа. — Господарю Ненда, моят вид сме обслужвали зардалу безброй поколения преди Голямото въстание. Макар в моята расова памет да няма специфични данни, дълбоко вътре в мен съществува заложено инстинктивно познание за поведението на зардалу. Вие изживяхте един елемент от това поведение, когато бяхме на Серенити: зардалу обичат да вземат заложници. Те ги използват като разменни монети или ги убиват за назидание на другите.
Също останал назад, Ребка, слушаше хименоптата.
— Не се безпокой, Калик. Дори зардалу да ни хванат, Джулиан Грейвс и другите няма да бъдат размени за нас. Поради една съществена причина: аз няма да позволя.
— Това не е моя грижа — Калик прозвуча така, сякаш идеята, че някой може да я смята заслужаваща размяна, беше смешна. — Поведението на Д’жмерлиа е толкова странно. Аз се чудя дали вече не е бил хващан от зардалу. И ако е, след като е обработен, той просто не предава техни нареждания.
Глава 14
Според лекарите на Съюза Джулиан Грейвс не можеше да съществува. Той беше щастлива статистическа случайност, една на милиард случайни вариации на добре разработена медицинска процедура. С други думи, нищо не можеше да се направи, за да му се помогне.
Всичко беше започнало като прост проблем на паметта. Всеки съветник трябваше да знае историята, биологията и психологията на всички интелигентни и потенциално интелигентни видове в спиралния ръкав. Но този обем данни надвишаваше капацитета на всяка човешка памет. Затова, когато беше избран в Съвета, на Джулиъс Грейвс, както бе наричан тогава, му беше предоставено да избира — да приеме имплантиране на неорганична памет с висока плътност, доста обемиста и тежка за главата му, която изискваше вратът му да има непрекъсната опора, или да се съгласи лекарите да развият в него един вътрешен мнемоничен двойник, една втора част на мозъчните полукълба израснала от собствената му мозъчна тъкан само за приемане, съхранение и извикване на информация. Те щяха да разположат тази памет вътре в мозъчната кора с минимално черепно разширение. Много членове на Съвета предпочитаха първата възможност, специално онези, с екзоскелетите. Джулиъс Грейвс избра втората.
Процедурата беше стандартна и не бе необичайна, макар Джулиъс Грейвс да беше предупреден, че началното взаимодействие с неговия вътрешен мнемоничен двойник чрез едно нечувствително тяло ще бъде свързано с трудности. Той трябва да избягва физически стимуланти и да изтърпи период, през който се развива интерфейсът. Джулиъс Грейвс лесно се съгласи на това.
Онова, което не очакваше — което човек не би и помислил, че изобщо може да се случи, — беше, че вътрешният мнемоничен двойник ще развие съзнание и усещане за обстановката около него и мястото му в нея.
Но стана точно това. След четиринайсет месеца, когато личността на Стивън Грейвс се разви и започна да подава на Джулиъс Грейвс свои собствени мисли под формата на спомени за събития, които никога не беше преживял, той почувства здравият му разсъдък да се люшка на прага на лудостта.
Това положение беше много опасно и несигурно, но интерфейсът най-после се успокои. Синтезът беше завършен. Двете личности се примириха, докато накрая никоя нито знаеше, нито се интересуваше къде е възникнала дадена мисъл. Джулиъс Грейвс и Стивън Грейвс се бяха слели, бяха станали една личност — Джулиан Грейвс.
Сега дори беше трудно да си спомни онези стари проблеми. Отдавна не беше имал сблъсък или объркване, което да подсказва, че в плешивия издут череп някога са пребивавали двама различни хора.
… Докато „Иърбъс“ не влезе в изкривената геометрия на Торвил Анфракт и не полетя по орбита около блещукащите сингулярности, които охраняваха изгубения свят Дженизий. Тогава старият проблем отново се появи и разтърси ума на Джулиан Грейвс.