— Професор Ланг? — гласът на Е. К. Тали в слушалката прекъсна мислите й. — Мога ли да говоря?
Дариа въздъхна. Прекъсванията идваха, преди да й бяха дошли някакви идеи.
— Какво искате, Е. К.?
— Искам да ви съобщя какво регистрират сензорите на изследователския кораб. Четири организми… много големи… ви приближават. Поради тяхното местонахождение обаче, не мога да ви предоставя изображение или идентификация.
За Дариа това нямаше значение. Сензорите на кораба или можеха да видят какво идва, или не можеха.
— Къде са, Е. К.? Защо не можете да получите образ?
— Във водата. На около четирийсет метра от брега, където стоите. Приближават се. Не можем да получим изображение, тъй като сензорите не са предназначени за подводно гледане. Аз наруших вашите инструкции и ви съобщавам за тях, защото макар оръжията на „Индълджънс“ да са активирани, вие ми забранихте да стрелям без ваша команда. Но реших, че ще искате да знаете…
— Боже мой! — Дариа стана на крака и се отдалечи от запращаната от вятъра към брега вода. С всеки прибой от пенещата се вода се показваше една огромна глава. Тя си спомни съвета на Ребка: „Не съдете за една планета от първите си впечатления.“
— Макар че току-що направеното от вас възклицание да не беше, строго казано, вик, ако искате да стрелям, аз определено мога да го сторя.
— Не стреляйте по нищо — Дариа забърза назад към „Индълджънс“. — Просто продължавайте да наблюдавате — добави тя, зави покрай корпуса на кораба и се насочи към люка, от който беше излязла. — Наблюдавайте, а аз ще се върна вътре в…
От сиво-зеления мъх нещо се надигна и се понесе към нея с дълъг, плъзгащ се скок. Дариа ахна от изненада, опита се да отскочи настрани и се препъна. Тя падна на мекия мъх, загледана в очи, които изглеждаха толкова широко отворени и изплашени, колкото й нейните.
— Тали! — чувстваше сърцето си да бие в гърлото. — За Бога, защо не ми казахте…
— Вие дадохте специални инструкции — хуманоидът беше самата оскърбена невинност. — „Не говорете“, наредихте вие, освен ако не мислите, че има нещо опасно. Е, това е просто Д’жмерлиа, който се движи тихо и мирно. Ние сме съгласни, че той не е опасен, нали?
— Имаше доказателства за присъствие на зардалу — каза Д’жмерлиа. — Но когато капитан Ребка и другите влязоха в сградите, те бяха съвсем празни.
Ло’фтианецът водеше, Е. К. Тали и Далсимър вървяха след него. Няколкото минути, които прекара сгушен до главния реактор на „Индълджънс“, дадоха на Д’жмерлиа увереност, че членовете на групата, които бяха кацнали по-рано, бяха живи и здрави и бяха направили чудеса. Чизъм полифемът беше с три нюанса по-светъл. Неговата ябълково зелена спирала беше навита като корабно въже и той подскачаше наперено на мускулестата си опашка.
Дариа вървеше последна и се чувстваше некомфортно от нещо, което не можеше да назове. Всичко беше чудесно. Тогава защо беше неспокойна? Сигурно беше онова допълнително чувство, което Ханс Ребка настояваше, че всеки човек има потенциал да развие. Беше някакъв слаб глас във вътрешното ухо, който я предупреждаваше, че нещо — не питай какво — не е наред. Ханс Ребка се кълнеше, че този глас никога не трябва да се пренебрегва. Дариа беше се постарала. Отбранителните системи на „Индълджънс“ бяха достатъчно интелигентни да разпознават разликата във външния вид на различните форми на живот. Тя беше дала команда корабът да позволи на всеки от тяхната група да влиза, но да остане затворен за всичко, което и най-малко наподобява на зардалу. Д’жмерлиа беше съобщил, че сградите са празни, но можеше ли някой да каже какво има на останалата площ?
Когато се приближиха до групата от пет сгради, Дариа разбра, че те всъщност са можели да се видят от мястото, където се беше приземил „Индълджънс“. Тяхната странна форма, наподобяваща стърчащи скалисти зъбери беше причина да ги пропуснат. Бяха построени от дребнозърнест пясъчен цимент със същия свят като брега и каменистия хребет. Човек трябваше да отиде близо до тях, за да види, че се издигат над нивото на пясъчния език и са сгради.
— Аз излязох в орбита с корабното ядро и изпратих съобщение по безпилотния летателен апарат, в което беше означен пътят през сингулярностите — продължи Д’жмерлиа. — Другите останаха тук.
— И сега са в сградите?
Бяха по средата на вдадената в морето ивица земя, Дариа все още не можеше да открие причината за своето безпокойство.