Пипалото се отдръпна. Когато Тали вдигна отново глава, нищо не го натисна обратно надолу.
Голямото зардалу се наведе по-близо до него.
— Ти си оцелял след такова пълно разчленяване?
— Разбира се — Тали се изправи и изви пръсти. — Виж? Всичко е като ново.
— Но болката… с твоя отказ да приемеш робски статус ти рискуваш отново да я изживееш. Ще се решиш ли втори път да изживееш такава болка?
— Е, това не ме засяга. Моят вид не чувства болка, знаеш. Но не мога да не призная, че има случаи, когато за моето тяло щеше да е по-добре, ако изпитвах болка. Хей! Вдигни ме.
Пипалата се пресегнаха напред и надолу. Тали беше вдигнат от един чифт, Далсимър от друг. Голямото зардалу се обърна и ги пусна до високия до кръста парапет. Те паднаха от два метра и половина височина и шляпнаха в миризливия куп, който потъна под теглото им.
— Ще чакате тук, докато се върнем — топчестата глава надзърна над края на парапета. Чифт огромни небесносини очи погледнаха надолу към двамата. — Няма да бъдете наранени, поне докато аз и моите събратя решим съдбата ви. Ако се опитате да избягате, наказанието е смърт.
Среднощно синята глава се оттегли. Тали се опита да стане и да достигне края на ямата, но беше невъзможно да пази равновесие. Бяха хвърлени върху маса от морски същества — риби, сепии, мърдащи морски краставици и анемонии. Водата беше само толкова, колкото всички да могат да живеят.
— Далсимър, когато си изправен в цял ръст, ти си много по-висок от мен. Можеш ли да се пресегнеш до парапета?
— Но зардалуто… — плашено Тали.
— Те излязоха. Отидоха да се съветват какво да правят с нас — Тали предаде накратко целия разговор. — Странно, нали, как отношението им изведнъж се промени? — заключи той.
— Сигурен ли сте, че са си отишли?
— Ако можем да стигнем до парапета, ще можеш сам да видиш.
— Почакайте един момент — Далсимър нави спиралата си надолу, приклекна между извиващите се риби. После изведнъж се изправи като освободена пружина, издигна се на пет метра във въздуха и се завъртя.
— Прав сте — каза той, когато падна долу. — Залата е празна.
— Тогава прескочи отвън и се пресегни да ми помогнеш. Трябва да потърсим път за излизане оттук.
— Но ние знаем пътя за излизане. Той е под водата. Сигурно ще се удавим или ще бъдем хванати отново.
— Трябва да има друг път за излизане.
— Откъде знаете?
— Логиката го подсказва. Въздухът тук е свеж, значи трябва да има обмен с външна атмосфера. Хайде, Далсимър, изскочи от тази яма.
Полифемът отново се беше изплашил.
— Не съм сигурен, че планът ви е разумен. Те няма да ни сторят нищо лошо, ако приемем статуса на роби. Но ни предупредиха, че ако се опитаме да избягаме, ще ни убият. Защо не сте съгласен да бъдем роби? След триста или четиристотин години, може би по-малко ще ни се отдаде възможност да избягаме. Междувременно…
— Може би си прав. Но аз ще направя всичко възможно да избягам оттук — Тали погледна надолу и зарови с крак една отвратителна синя ракообразна животинка с покрити с игли крака. — Бих вярвал повече на думата на зардалу, ако не ни бяха оставили в техния килер за храна…
— Килер за храна!
— … докато решат какво да правят с нас.
Но Далсимър вече беше прескочил над ямата и не можа да чуе края на изречението на Тали.
Дариа прекарваше по-добре — а може би по-лошо? — от другите. Тя беше сграбчена и държана, но отначало зардалуто, което я беше пленило, остана близо до пясъчните сгради. Дариа видя как другите трима бяха отведени под водата, вероятно към тяхната смърт. Когато след десет или повече минути дойде нейният ред, нещо й подсказа, че е по-добре да умре бързо. Но останалата част от нея не възприемаше тази идея. Когато зардалуто тръгна към морето, тя си пое дълбоко дъх. Последва шок от студената вода, после водовъртеж, предизвикан от бързото движение през нея. Тя се паникьоса, но преди дробовете й да могат да се оплачат от липса на кислород, зардалуто отново излезе на въздух.
Сух, чист въздух.
Дариа почувства върху мокрото си лице слаб полъх. Тя отметна косата от очите си и видя, че беше в голяма сводеста зала с един отворен цилиндър в средата, от който идваше въздушен поток. Зардалутата забързаха в тази посока. Дариа чу пухтящия ритъм на въздушни компресори и тогава беше понесена по виеща се пътека.