— А какво ще стане, ако откажем?
— Тогава няма да имаме никакъв шанс да оцелеем.
— Значи те искат да повярваме на зардалската им честна дума? Какво ще стане, ако след като научат как да напуснат Дженизий, се отметнат? — Дариа си спомни, че тя нямаше ни най-малка представа каква беше силата, откарала „Индълджънс“ на повърхността на планетата, нито как да я напусне.
— Като гаранция, че няма по-късно да се отметнат от своята част от сделката, те ще се съгласят известен брой зардалу да бъдат взети като заложници. Дори от техните малки.
Дариа си спомни поведението на хищното малко зардалу и потрепери.
— Д’жмерлиа, никога, при никакви обстоятелства не бих направила нещо да върна зардалу в спиралния ръкав. Твърде много столетия на кръвопролития и насилие сме преживели, за да допуснем това. Ние няма да им помогнем, дори това да означава, че всички ще загинем от ужасна смърт. Почакай минута!
Д’жмерлиа се обръщаше към четирите зардалу. Дариа се пресегна и го хвана.
— Не им казвай това, за Бога! Кажи, кажи… — какво? Какво можеше тя да предложи, какво щеше да ги възпре? — Кажи им, че тяхното предложение много ме е заинтригувало, но по-напред искам доказателство за почтените им намерения… Ако в зардалския език изобщо има думи за такова нещо. Кажи им, че искам Тали и Далсимър да бъдат доведени тук, живи и здрави. А също капитан Ребка и останалите от другата група, ако все още са живи.
Д’жмерлиа кимна и проведе друг разговор със зардалутата, този път много по-кратък. Най-голямото зардалу заразмахва бясно всичките си пипала, заблъска по плота на масата с такава сила, която би направила на пихтия всяко човешко тяло.
— Отказват ли? — попита Дариа.
— Не — Д’жмерлиа посочи към зардалу. — Това не е гняв, това е техен израз на безсилие. Те искат да докажат, че са решени да спазят дадената дума, но не могат да го направят. Тали и Далсимър не са проблем, те ще ги донесат тук. Но другата група по някакъв начин е избягала дълбоко във вътрешността на Дженизий… и никое зардалу няма престава за сегашното им местонахождение.
Глава 16
Два километра под повърхността Дженизий представляваше интригуващ свят на свързани една с друга пещери и коридори, високи до тавана колони, които имаха всякаква друга форма, но не и права, покрити със звезден прах подове, трепкащ като рояк светулки.
Но пет километра надолу Дженизий беше повече от интригуваща. Тя беше непонятна.
Вече не беше необходимо да се ходи или изкачва от едно място на друго или от едно ниво на друго. Широки ленти светлина се движеха хоризонтално и вертикално или през тръби и тунели с неизвестна крайна точка. Калик докосна с нокът един червен светлинен поток и съобщи, че има тяга и е устойчив на натиск. Тя се осмели да седне на един и преди да може да слезе, беше отнесена бързо и плавно на стотина метра. Калик се върна, цвъртяща от задоволство и веднага предприе друго пътуване. След третия й опит всички започнаха да използват светлинни ленти, вместо да ходят.
За вътрешността на Дженизий не важаха също обичайните закони за якост на материалите. Хартиени, прозрачни тъкани, тънки и фини като крила на пеперуда, издържаха теглото на Атвар Х’сиал, без да се огънат и милиметър, докато на други места незначителната маса на Д’жмерлиа забиваше тънките му крака дълбоко в десетсантиметрови плочи от плътен метал. В една зала подът беше покрит със седемстранни плочки с еднаква големина, с които беше изобразена апериодична, без някъде да се повтаря структура. В друга, от тавана до дълбоки басейни с неподвижна вода, се спускаха ципести завеси от шестостенни нишки. Те продължаваха под повърхността, но там структурата беше странно усукана и окото отказваше да я следва под водата.
— Поне е годна за пиене — каза Луис Ненда. Той се беше навел и загребваше с шепи вода от неподвижния басейн. След няколко секунди шумно гълтане, той се изправи. — Какъв цвят е според вас онова? — той посочи един обект като украсена с релеф завеса, която висеше на трийсетина метра от тях.
— Жълт — Ребка също беше се навел да пие.
— Добре. Сега го погледнете с периферното си зрение малко странично.