— Пазете се отзад! — извика Ребка. В далечния край на залата, освободен от своя товар, един маховик се въртеше все по-бързо и по-бързо. Жуженето прерасна в свистене, премина в хиперзвук и завърши със страхотна експлозия. Всички бързо се наведоха да се предпазят от летящите парчета, после продължиха работа.
За десет минути залата се превърна в димяща руина. Единственото движение беше помръдването на останалите здрави зъбни колела и излизащата пара.
— Много добре — каза спокойно Д’жмерлиа. — Сега ще чакаме.
„И ще се надяваме, че собственикът на това място няма да побеснее от вандалщината“, помисли си Ханс Ребка, но той не каза нищо. Идеята на Д’жмерлиа беше налудничава, но нима някой имаше по-добра?
Следващият четвърт час нищо нито се виждаше, нито се чуваше, освен бавно падане на парчета от счупените машини. Първият знак, че стратегията на Д’жмерлиа може да доведе до желания резултат, дойде от неочаквана страна. Таванът на залата започна да се рони на малки сиви люспи. Неочаквано падането се засили. По средата, точно над мястото, където стоеше групата, таванът започна да се издува надолу. Те се разпръснаха на всички страни. Но вместо да паднат подпори и счупени греди, издуването нарасна. Таванът се раздели и в долната си част се превърна в кръгла сребърна сфера.
Когато формата на новото образование стана видима, Ханс Ребка почувства изненада, облекчение и разочарование. На Глистър и на Серенити беше срещал интелигентни конструкции на Строителите. Не беше очаквал да ги намери и във вътрешността на Дженизий, но сега подозираше, че от тази среща нямаше да има полза. Конструкциите вероятно не възнамеряваха да наранят хората, но в преследването на техните собствени планове често се стигаше до такъв резултат. Най-лошо от всичко беше, че те са били в стазис или са работили преди милиони години, когато Строителите са напуснали спиралния ръкав. Тяхното действие беше странно, остаряло, твърде извънземно или и трите. Комуникацията с тях беше неконтролируема и Ханс Ребка чувстваше, че повечето пъти беше безуспешна. Но колкото по-добре човек познава дявола…
— Изгубихме се и имаме нужда от помощ. Групата ни дойде тук отдалеч — щом конструкцията стана видима, Ребка започна да описва кои са и как се бяха озовали на Дженизий. Докато говореше, предметът пред тях започна познатата метаморфоза и от потреперваща живачна сфера се превърна в деформиран елипсоид. От горния край израсна сребърно клонче и се разви в обичайното петлистно цветче. Отпред на кълбото се появиха отворени петстранни дискове, отдолу израсна дълга тънка опашка. Главата на цветето гледаше право в Ребка.
Той продължи да описва събитията, макар да подозираше, че смисълът на думите му вече беше без значение. Преди да може да започне комуникацията, латентната преводаческа система на конструкцията трябваше да се задейства на основа на най-елементарен пример от човешката реч.
Ребка говори няколко минути, след това спря. Казаното от него трябваше да е повече от достатъчно. Последва обикновеното напрегнато чакане и най-после се чу тих съскащ звук, последван от вулканично оригване.
— Изкипя! — каза Луис Ненда. Ръцете и гърдите му, изпръскани с капчици корозионна течност, се покриха с малки мехурчета. Той не им обърна внимание. — Но бавно. Може би се нуждае от нещо интересно…
— Едно по едно анализира речта ни — прекъсна го Ребка. — С него може да се говори само след като той се настрои на човешка реч.
— … изгубени… и се нуждаете от помощ — гъргорещият глас прозвуча, сядаш идваше през тръба, пълна с вода. — … идвате… идвате от… отдалеч.
Треперенето на повърхността продължи на пристъпи, главата-цветче огледа пушещите отломки в залата.
— Изгубен, но сега тук. Тук с дяволски същества, които извършиха това… това голямо разрушение…
— Сега сме в беда — каза Ненда феромонно толкова тихо, че само Атвар Х’сиал можа да чуе думите му. — Време е да сменим темата — а после продължи силно към конструкцията: — Кой си ти и какво е твоето име?
Треперенето престана. Отворените листчета се обърнаха да видят Ненда.
— Име… име? Аз нямам име. Не се нуждая от име. Аз съм Надзирателя на света.
— На този свят? — попита Ненда.
— Единственият свят, който има значение. Този свят, светът на моите създатели.
— Строителите? — Ребка помисли, че гласът на конструкцията прозвуча гневно. Не, не гневно. Свадливо. Вниманието й трябваше да се отвлече от опустошената зала. — Твоите създатели са били Строителите?