— Ако не се чуват или виждат зардалу, аз бих предпочел да продължим. Това мое тяло е близо до точката на изтощение. Ако спрем, ще бъде трудно да тръгне без продължителна почивка.
Думите на Тали накараха Дариа да признае, че и тя полага неимоверни усилия да преодолее умората си. Беше готова да се хвърли по лице и да не мръдне. Ръцете й бяха издрани до кръв, коленете и пищялите — разкъсана маса.
Беше толкова жадна и устните й толкова изсъхнали, че с усилие говореше.
— Останете тук. Аз ще отида да погледна — със сетни сили, тя измина последните десет метра от наклонения тунел и достигна до гладкия твърд под на стаята. Ослуша се. Нищо. Нищо не се виждаше, освен светещия полусферичен купол на тавана на стаята.
— Изглежда безопасно — прошепна тя — и изведнъж замръзна. На не повече от десет крачки от нея прозвуча лек стържещ звук. Последва го тих шепот на движещ се покрай нея въздух, сякаш някаква огромна въздушна помпа започва бавно да работи.
Дариа остана неподвижна, на ръце и колене. Накрая повдигна глава и погледна към блестящия купол на тавана. И започна тихо почти беззвучно, да се смее.
— Какво не е наред? — прошепна Е. К. Тали, разтревожен зад нея във въздушния канал.
— Нищо. Съвсем нищо — Дариа се изправи. — Излезте, Тали, можете наистина да си починете. Успяхме! На повърхността на Дженизий сме. Усещате ли вятъра? Нощ е и онези светлини там са сферични сингулярности.
Никога през живота си Дариа не беше очаквала с такова нетърпение зората. Четирийсет и два часовият период на въртене на Дженизий направи нощта да изглежда като вечност. Първата светлина на източния хоризонт се показваше със скоростта на ледник. Минаха още два часа след началото на розовеещото утро, преди да се развидели съвсем и Дария да може да огледа околността.
Тя и Е. К. Тали бяха на километър или по-малко от морето — неговата възсолена вода подразни изсъхналите й устни — върху плоска скала, висока петнайсет метра. Нищо не стоеше между тях и водата, освен ниски храсти и скални отломки. Лесно можеха да достигнат до брега. Но нощният вятър беше стихнал и в тишината на зората Дариа видя върху водната повърхност водовъртежи. Тя си представи движението на зардалу, които излизат от дълбините. Всичко изглеждаше спокойно, но не биваше да се заблуждават.
Тя и Тали изчакаха един час, облизвайки капчиците роса от чашовидните листа на храстите и от малките вдлъбнатинки върху плоската повърхност на скалата. Когато стана съвсем светло, Дариа се изкачи на върха на най-високата скала и огледа хоризонта. И там, покрай бреговата линия, толкова далеч, че се виждаше само като светло петно, тя съзря блясък на отразена светлина.
Беше „Индълджънс“. Трябваше да е „Индълджънс“. Нищо друго на повърхността на Дженизий не можеше да даде такова огледално отражение. Но как да отидат там?
Най-бързият и най-лесен начин беше да тръгнат направо към бреговата линия и да вървят по нея до самия кораб. Бърз, лесен — и опасен. Дариа не беше забравила големите морски същества, които се бяха втурнали към нея, когато вървеше по морския бряг. Може би не бяха зардалу, а други същества на Дженизий, също толкова опасни.
— Ще вървим по скалите — каза тя на Е. К. Тали. — Пригответе се за още катерене.
Тя поведе през бодливи хвощове и палми със зъби като триони, стърчащи върхове на скали и ронещ се изветрял камък. Вървяха успоредно на брега на приблизително петстотин метра от него. Когато слънцето се издигна по-високо, се появиха рояци малки черни насекоми. Те се лепяха по изпотените им лица, по всеки квадратен сантиметър открита кожа.
Тали не се оплакваше. Дариа си спомни със завист, че той можеше да контролира схемите си за дискомфорт. Ако нещата станеха много неприятни, беше в състояние напълно да ги изключи. Защо нямаше и тя такива! Тя продължи да се бори още четвърт час. Най-после спря, отклони се от пътеката по сипея, която следваше, и с мъка се изкатери по-високо. Погледна над края на една скала към кораба и си помисли, че никога не беше виждала по-красива гледка. Той стоеше там, мълчалив, приветлив.
— Още пет минути — обърна се назад тя и прошепна на Тали: — На не повече от сто метра сме от „Индълджънс“. Когато стигнем до края на онази равна, покрита с мъх площ, ще си починем в храстите. Щом се възстановим, ще изтичаме с всичка сила до „Индълджънс“. Аз ще затворя люковете; вие отивате до пулта за управление и ни извеждате в Космоса.