Те се прокраднаха до място, където свършваха храстите и откъдето щяха да изтичат направо през сиво-зеления мъх до кораба. Дариа се наведе ниско и избърса от лицето си полепналите черни мухи. При всяко вдишване те се кълбяха около носа и устата й. Тя постави ръце на лицето си и задиша като през филтър.
Още една минута и това бавно изтезание щеше да бъде история. Дариа се изправи и се обърна да кимне на Е. К. Тали.
— Тридесет секунди.
Представи си всичко — тичането по мъха, бързото извършване на стартовата процедура, рева на двигателите и след това чудесния звук на мощното издигане до място, където кръвожадните зардалу щяха да са само лош спомен. Дариа вече чуваше всичко.
Тя можеше да го чуе как става още сега.
Боже мой! Тя наистина го чуваше как става сега.
Обърна се. Пое си дълбоко дъх да извика, погълна няколко дузини мънички насекоми, задави се и изхриптя. На сто метра от нея „Индълджънс“ — единствената й надежда, единственият начин да избяга от този ужасен свят — се издигна с рева на контролирана мощ и изчезна в червеникавооранжевото утринно небе на Дженизий.
Глава 19
Ханс Ребка седеше върху закръглената пирамида, непроектирана за контакт с човешки задни части, и разсъждаваше за късмета.
Имаше добър късмет, който най-често се случва на другите. Но имаше и лош късмет, който обикновено се случва на теб. Понякога чрез наблюдения, хитрост и упорита работа човек може да избегне лошия късмет — или дори да го направи да изглежда като добър, за другите. Но човек усеща разликата, макар никой друг да не я вижда.
Е, да предположим, че за разнообразие добрият късмет те споходи. Как ще посрещнеш този странник у дома си? Можеш да кажеш, че неговото пристигане е било неизбежно, че законите на вероятността изискват при достатъчно дълъг период от време и достатъчно голям брой случаи доброто и лошото да се изравнят. Тогава можеш да приветстваш добрия късмет и да се чувстваш доволен, че най-после и твоят ред е дошъл.
Или би могъл да чуеш онова, което чуваше Ханс Ребка — тихо гласче му нашепваше в ухото, че късметът е шмекер, комуто не бива да се вярва.
Корабното ядро беше завлечено на повърхността на Дженизий и повредено. Лош късмет, ако ти харесва да мислиш за него по този начин. Липса на предпазни мерки, ако мислиш като Ханс Ребка. После попаднаха в капана на зардалу и бяха принудени да се оттеглят във вътрешността на планетата. Отново лош късмет? Може би.
А след това, въпреки липсата на всякакъв шанс, успяха да избягат от зардалу, като навлязоха дълбоко в недрата на планетата. Те се срещнаха с Надзирателя на света. И конструкцията на Строителите се съгласи чрез Д’жмерлиа, без всякакъв спор, да ги върне на безопасно място върху повърхността на Дженизий, място, от което можеха лесно да се върнат на чакащото ги корабно ядро. Ако предпочетяха, можеха дори да бъдат пренесени до гостоприемната и позната територия на Съюза.
Добър късмет. Прекалено добър късмет. Откакто бяха избягали от зардалу, тихият гласец в ухото на Ребка повтаряше все това. Сега той беше по-силен, подклаждайки собствените му тревоги.
Ребка огледа квадратната зала, осветена от колона от плазма с трепкащ син, ярък, неравен пламък. Надзирателя на света ги беше посъветвал да не се приближават до широкия цял метър стълб, но предупреждението беше излишно. Дори от двайсет метра Ребка чувстваше ужасна топлина.
Беше им казано да чакат тук, но колко дълго? Те все още бяха без храна и без вода. Конструкциите на Строителите бяха чакали милиони години. Те нямаха човешкото чувство за време. Вече беше минал един час. Още колко трябваше да чакат?
Д’жмерлиа, Калик и Атвар Х’сиал се бяха свили в три отделни ъгли на помещението. Сега, като си помисли за това, Ребка го намери за странно, тъй като, когато Д’жмерлиа не седеше под любимата му черупка на Атвар Х’сиал, той обикновено беше ангажиран с дружески разговор с хименоптата. Активен беше единствено Луис Ненда. Той внимателно надзърташе през върха на прозрачен затворен октаедър, пълен с виещи се черни нишки. Когато Ненда погледна в него той плуваше, без да бъде поддържан няколко стъпки над пода.
Ребка отиде до него.
— Зает ли сте?
— Донякъде. Да минава времето. Мисля, че тези вътре са живи — Ненда се изправи и погледна въпросително Ребка. — Е!
Ребка не се възмути от студения тон. Никой от двамата не беше привърженик на лекомислени разговори.
— Нужна ми е вашата помощ.
— Значи сега имате нужда от нея. Е, това ще бъде за първи път — Ненда се почеса по ръката, където капчиците корозионна течност бяха предизвикали появата на безброй мехурчета. — Не разбирам как мога да ви помогна. Вие знаете за това място толкова, колкото и аз.