— Сигурно, Ат. И под моето. И освен това, могат да ни хванат — Ненда погледна нагоре към върха на сградата, където спря колата. Той се обърна към водача. — Сигурен ли сте за адреса?
— Абсолютно. Четиринайсети етаж и над него само извънземни, които дишат въздух. Също като тази буболечка — двамата слязоха, а водачът погледна под око Атвар Х’сиал и подкара.
Ненда проследи колата с поглед, вдигна рамене и влезе в сградата.
Въздухът вътре беше изпълнен с воня на гниещи морски водорасли. Влязоха в тесен асансьор и Ненда сбърчи нос.
— Дишащи въздух! На мен ми мирише повече на карелиански отходни канали — но Атвар Х’сиал кимаше щастливо. — Наистина това е мястото — антените на бялата безока глава частично се разгънаха. — Улавям следи от Д’жмерлиа. През последните няколко часа той е бил в тази сграда. Хайде да се качим по-нагоре.
Дори с приставката си Ненда не притежаваше безкрайната фина чувствителност към миризми. Те продължиха нагоре с асансьора, докато Атвар Х’сиал най-после кимна.
— Тук — сега феромоните й съдържаха следа от безпокойство.
— Какво не е на ред, Ат?
— Освен следи от моя Д’жмерлиа и вашата хименопта Калик… — сикропеанката тръгна по един широк коридор и спря пред достатъчно висока и широка врата да мине същество два пъти по-голямо от нея. — Изглежда детектирам… Чакайте!
Беше много късно. Ненда беше натиснал страничното крило и голямата врата вече се отваряше. Сикропеанката и карелианецът се намериха на прага на прилична на пещера зала с куполообразен таван и диаметър четирийсет метра.
Ненда впери очи в мрака.
— Сбъркала си, Ат. Тук няма никой.
Но сикропеанката се беше изправила в цял ръст и сочеше към страната, където две фигури се бяха навели над ниска маса. Когато вратата се отвори, те вдигнаха глави. От двете страни се чу ахване от изненада. Вместо да видят тънката като пръчка фигура на ло’фтианеца и бъчвообразното кръгло тяло на хименоптата, Луис Ненда и Атвар Х’сиал се изправиха пред съветника на Съюза Грейвс и хуманоида Е. К. Тали.
— Бяхме захвърлени по средата на неизвестно място… Половин минута на изненада и непродуктивна реакция…
— Вие двамата какво правите тук? Предполагаше се, че сте отишли да преследвате зардалу…
— По-уместно е да попитам вие какво правите тук? Предполагаше се, че сте на трийсет хиляди светлинни години, на Серенити и се биете един срещу друг…
Луис Ненда изпрати към Атвар Х’сиал феромонно съобщение: „Не се безпокой. Вярвай ми!“ То остана незабелязано за другите двама.
— Изхвърлени само с дрехите, които носехме, и никакво предупреждение, че ще се случи нещо странно. Една минута стояхме в една от главните зали, същата, от която прогонихме зардалу към транспортния вихър…
„И където имаше най-голямата плячка, достатъчна за дузина животи.“
„Зная, Ат, не се каня да кажа това. Но е трудно… Петдесет нови предмета създадени по технологията на Строителите, всеки безценен и достъпен за отмъкване. Два месеца и половина труд и всичко пропадна. Е, няма полза да плачем за нещо, което можеше да бъде…“
„И все още може да бъде, Луис. С капитулация не се печелят войни.“
„Може би. Все пак е трудно.“
Грейвс и Е. К. Тали гледаха Ненда, озадачени от настъпилата тишина. Той премина към човешка реч.
— Извинявайте. Спомних си отново за това. Във всеки случай Посредника, онази конструкция на Строителите, която знае всичко, неочаквано изникна точно зад нас толкова тихо, че не го усетихме. Той каза: „Уговорката ни не беше такава. Това е неприемливо.“ И следващата минута…
— Мога ли да говоря? — гласът на Е. К. Тали прозвуча силно и объркващо.
Ненда се обърна към Джулиан Грейвс.
— Когато му дадохте ново тяло, не можахте ли да го спрете да не прави това? Какво има сега, Е. К.?
— Съветникът Грейвс ми каза, че вие и Атвар Х’сиал сте останали на Серенити не да сътрудничите, а да се биете помежду си. От разказа ви излиза, че съвсем не е било така.
— Е, вижте, това беше нещо, което аз и Ат решихме, след като вие заминахте. По-добре беше да сме задружни в началото, нали разбирате, докато проучим обстановката на Серенити, а след това щяхме да имаме достатъчно време да се бием…
„… както и наистина щяхме се бием, Луис, след като се върнехме у дома в спиралния ръкав с голяма плячка. Защото сътрудничеството си има граници, а богатствата на Строителите са огромни. Но моля ви, продължете…“