— Да. Сигурно ми вярва. За повечето неща. Почакайте малко, Ат отново говори — той замълча за момент, кимайки към сикропеанката. — Ат казва, че ще го направи. Но тя има също и друго предложение. Да се върнем обратно вътре. Можете да зададете на Д’жмерлиа всякакви въпроси, каквито искате. Ат ще контролира неговите отговори и ще следи да разкрие нещо. Мисля, че надушва промяна. Наистина е трудно да проследиш собствените си феромони, когато говориш човешки език. За Д’жмерлиа няма да е по-лесно, отколкото на мен.
— Да вървим — Ребка тръгна назад към ярко осветената зала. Може би щяха да минат дни преди Надзирателя на света да се върне, но можеше и да са само минути и те трябваше да разберат каквото могат за новото, странно поведение на Д’жмерлиа, преди да се случи нещо друго.
Откакто бяха напуснали залата, беше настъпила една съществена промяна. Д’жмерлиа се беше преместил от неговия ъгъл и беше клекнал до Калик. Той й говореше бързо на нейния собствен език, който Ребка не разбираше и жестикулираше с четири от крайниците си. Когато Ребка отиде при двамата Атвар Х’сиал беше близо зад него. Д’жмерлиа извъртя очи първо към човека, после към сикропеанската си господарка.
— Д’жмерлиа — Ханс Ребка се чудеше с какъв въпрос може да изтръгне най-бързата информация. Реши да действа направо. — Д’жмерлиа, излъгал ли си ни относно нещо?
Ако някакъв въпрос можеше да предизвика непланиран изблик на емоционална реакция, то можеше да е само този. Ло’фтианците не лъжеха, особено в присъствието на господарите си. Всяка реакция, освен изненада и незабавно отричане, щяха да са шокиращи.
— Не съм! — Думите бяха адресирани към Ребка, но бледо лимоновите очи останаха фиксирани върху Атвар Х’сиал. — Не съм изричал лъжи.
Думите бяха достатъчно категорични. Но защо тонът беше колеблив?
— А да си скрил нещо от нас, нещо, което може би трябва да знаем?
Изправил осемте си източени крака, Д’жмерлиа стоеше неподвижно. Луис Ненда инстинктивно се премести и застана между ло’фтианеца и изхода от залата. Но Д’жмерлиа не тръгна в тази посока. Вместо това, той протегна една лапа към Атвар Х’сиал и изпъшка високо с тънкото си гърло.
После скочи и се хвърли право към горящата клада в средата на стаята.
Хората и сикропеанката бяха твърде бавни. Преди да успеят да сторят нещо, Д’жмерлиа беше преминал половината разстояние до широката, горяща в синьо-бяло колона. Само Калик беше достатъчно бърза да го последва. Тя се спусна подир Д’жмерлиа и го настигна точно когато наближи колоната. Когато влезе в ярко пламтящия център, тя протегна една жилава ръка и го сграбчи за крака. Той продължи да се движи навътре. Ръката на Калик беше повлечена от него. Лумна виолетово-син огън. И тогава хименоптата отскочи петнайсет метра назад. Тя съскаше от болка и ужас. Половината от един преден крайник беше изсушен в този моментен пламък с цвят на индиго.
Ребка също беше шокиран. Не от загриженост за Калик — той познаваше хименоптската физическа издръжливост и регенеративна способност. Но когато Д’жмерлиа скочи към ярката колона за секунда Ребка си помисли, че колоната може да е част от транспортна система на Строителите. Ала Калик, грижещ се за пострадалия си крайник, стана причина да изостави тази мисъл. Луис Ненда вече беше клекнал до нея и помагаше да превърже обгореното място с парче, откъснато от собствената му риза. Докато работеше, той цъкаше и свиреше на Калик.
— Трябваше да зная — Ненда се изправи. — Трябваше да разбера, когато се върнахме и видях Д’жмерлиа да говори на онази синилка. Калик твърди, че той й казал подробности за завои и коридори, за път през тунелите, но не съобщил откъде ги е научил. Тя смята, че трябва да ги е узнал, когато беше с Надзирателя на света или дори по-рано. Тя казва, че е добре, че след няколко дни ще бъде като нова… но сега какво? Преди да се убие, Д’жмерлиа казал, че Надзирателя на света няма да дойде тук. Ако това е вярно, сега сме самички. Така че, какво ще правим?
Мисълта беше изказана като въпрос, но Ханс Ребка познаваше твърде добре Ненда, за да го схване като въпрос. Карелианецът можеше да е мошеник, но когато дойдоха, той беше твърд и умен. Той знаеше, че нямаха никакъв шанс. Долу нямаше нищо, което хората могат да ядат. Ако Надзирателя на света не се върне, те трябваше да опитат да излязат на повърхността.
— Помниш ли всичко, което Д’жмерлиа ти каза? — попита Ребка. Когато Калик кимна, Ребка не се двоуми. — Добре. Щом почувстваш, че можеш да ходиш, води. Отиваме… горе.
Калик веднага се изправи на останалите си седем крака.