— На повърхността — каза Ненда и се засмя. — При зардалу и всичко останало, а? Време е да вървим.
Ханс Ребка кимна. Той застана зад хименоптата. Тя се изправи и тръгна към изхода на голямата квадратна зала с нейната пламтяща клада за изгаряне на мъртви. Луис Ненда беше зад него. Последна беше Атвар Х’сиал. Със затворени предпазни горни крила и хоботче, прибрано в гънката на бузата. Тя не говореше на Ханс Ребка — не можеше, — но той беше убеден, че му говори по неин собствен странен начин, оплаквайки измяната на Д’жмерлиа, нейния предан последовател и доскорошен роб.
Отиваха нагоре, може би, но това не беше очевидно. Калик ги водеше надолу през помещения, свързани с масивни врати, които се плъзгаха и затваряха зад тях с глух метален удар. Ребка се обърна и се опита да отвори една, след като Атвар Х’сиал беше отишъл напред. Не можа да я помръдне. Накъдето и да ги водеше този път, връщане назад нямаше. Той забърза подир другите. След десет минути достигнаха до друга колона от синя плазма, поток от светлина, течащ вертикално в тъмнината. Калик я посочи.
— Трябва да отидем там. Нагоре. До нейния край.
До кой край? Ребка, спомнил си съдбата на Д’жмерлиа, се колебаеше. Но той не чувстваше от пламтящата колона да се излъчва топлина, а Луис Ненда вече се движеше напред.
— Отстъпи, Калик — промърмори Ненда. — Ред е на някой друг.
Той измъкна един молив от джоба си, пресегна се и внимателно докосна повърхността на колоната. Моливът веднага беше измъкнат от ръката му. Изхвърча нагоре толкова бързо, че окото не беше сигурно какво е видяло.
— Голяма тяга — каза Ненда. — Не е горещо обаче — този път той докосна синята колона с пръст и цялата му ръка подскочи нагоре. Ненда отдръпна ръката си назад и пъхна върха на пръста в устата си. — Не е гореща… само тягата е голяма. Ще ви кажа нещо, макар че то може да означава всичко или нищо. Няма начин човек да оцелее в него. Ще бъде засмукан и разкъсан на две.
Той се обърна, но преди да може да пристъпи, Калик мина покрай него и изчезна. Атвар Х’сиал я последва, горните защитни крила плътно прилепнали към тялото й, за да бъде на широчината на светещата колона.
Луис Ненда пристъпи напред и спря пред колоната.
— С каква гравитация мислите, че засмуква това нещо? Ускорението убива толкова добре, колкото и огънят.
— Нямам представа — Ребка пристъпи напред и застана зад него. — Предполагам, че скоро ще разберем. Или ще останем тук, докато умрем — той посочи с ръка към колоната. — След вас.
— Да. Благодаря.
Ненда изчезна, засмукан нагоре в ярката синя светлина.
Ребка хвърли поглед наоколо — беше ли това последната му гледка дълбоко от вътрешността на Дженизий? Последното нещо изобщо, което вижда? Той скочи напред. Настъпи момент на объркване, твърде кратък и неизпитван досега, за да бъде наречен болка и после се видя застанал на плоска повърхност. Той се олюля и се помъчи да запази равновесие. Настана пълна тъмнина.
Ребка се пресегна, заопипва около себе си и не почувства нищо.
— Има ли някой?
— Всички сме тук — отвърна Луис Ненда.
— Къде тук? Можете ли да виждате?
— Нищичко. Черно като в сърце на политик. Но ехолокацията на Ат работи чудесно. Тя казва, че сме навън. На повърхността.
Докато говореха, Ханс Ребка коригираше първото си впечатление. Блясъкът на светлата колона, когато беше влязъл в нея, претовари ретините на очите му, но сега те бавно възстановяваха чувствителността си. Той погледна нагоре и видя първата светлина — слаба, трепкаща, розова и призрачно-електрически синя.
— Една минутка — каза той на Ненда и погледна нагоре. — Виждам блещукане от там. Ако сме на повърхността, трябва да е нощ. Всичко, което виждаме, е аура от сферични сингулярности.
— Много добре. И аз я виждам. Ат не може да я детектира, защото е далеч извън атмосферата. Но тя може да вижда околностите. Тя казва да не се движим или ако го направим, да стъпваме много внимателно. Има скали и отломъци и други препятствия, достатъчни някой да си счупи крака.
Очите на Ребка още се адаптираха, но той виждаше наоколо толкова, колкото можеше да се види. А това не беше достатъчно. Слабото светене на сингулярностите разкриваше малко от земята под краката му, но достатъчно, за да бъде сигурен, че няма никаква следа от синята колона, която ги беше пренесла тук. Тя се беше затворила зад тях като врата. Връщане назад нямаше. Ребка се чувстваше странно изолиран. Атвар Х’сиал можеше да вижда достатъчно добре както денем, така и нощем, очите на Калик бяха по-чувствителни от човешките. И двете извънземни можеха да почувстват заобикалящата ги среда и да говорят на техните езици с Луис Ненда. Калик разбираше и сикропеанската, и хименоптската реч. Ако решеха, можеха напълно да изолират Ребка от разговорите.