Беше смешно. Първия път, когато Ханс Ребка видя сикропеанската приставка на Ненда, той се беше отвратил от грозните сипаничави следи и черните, прилични на брадавици пъпки върху гърдите му. Сега не би имал нищо против и той да ги има.
— Някакви следи от зардалу? — попита Ребка.
— Ат казва, че не вижда. Но може да ги помирише. Те са някъде наоколо, на не повече от няколко километра оттук.
— Ако знаехме къде се намираме.
— Ат казва да останем на мястото си. Тя се изкачва по една голяма скала да огледа наоколо. Калик е зад нея.
Ребка напрегна очи в тъмнината. Никаква следа от Атвар Х’сиал или Калик, макар да чуваше шум от приглушените стъпки на лапите без възглавнички върху твърдата скала. Той се прибавяше към тихото шумолене на вятъра през сухата растителност и нещо като далечен, нисък, странно познат шепот, който идваше отдясно на Ребка. Двата звука бяха заглушени от неочакваното сумтене на Луис Ненда.
— Успяхме. Ат казва, че сме точно на мястото, където кацнахме… Тя вижда зеления мъх и бреговата линия чак до водата.
— Корабът? — това беше единственият законен въпрос. Без кораба те щяха да послужат за храна на зардалу и тяхното излизане от дълбините на Дженизий беше безсмислено. Според първоначалния отчет на Д’жмерлиа той беше ремонтирал корабното ядро и беше го докарал близо до сградите на зардалу. Но после Д’жмерлиа беше станал съвсем странен и всичко, което беше казал след това, до момента на неговото жертвоприношение, беше под въпрос.
— Корабното ядро — повтори Ребка. — Може ли Атвар Х’сиал да го види?
— Никаква следа от него. Ребка се обезкуражи.
— Но странното е — продължи Ненда, — че почти на същото място тя вижда да седи друг кораб, по-голям от корабното ядро — той добави поредица тракания и свирения на хименоптски език.
— Зардалски съд? — попита Ребка.
— Не зная. Ние не знаем как изглеждат техните съдове.
— С уважение — беше Калик. Говореше за първи път, откакто излязоха на повърхността. Гласът й дойде някъде над главата на Ханс Ребка. — Аз също гледах и слушах внимателно описанието на Атвар Х’сиал, когато то ми бе предадено от господаря Ненда. Корабът ми напомня на такъв, с който никога не съм летяла, но който имах възможността да разгледам отблизо при нашето пътуване на Анфракт.
— Какво? — беше Луис Ненда. Беше хубаво да знае, че не го е разбрал по-добре от Ребка.
— Конфигурацията е на „Индълджънс“ — корабът на Далсимър. А той е с необичайна конструкция. Бих желала да предложа една теория, която съответства на всички факти. Онази част от нашата група, останала на „Иърбъс“, трябва да е получила изпратеното от нас с безпилотния летателен апарат съобщение, в което се описва траекторията през сингулярностите и е решила да ни последва тук. Те са локализирали корабното ядро чрез дистанционно сканиране на повърхността на планетата и са изпратили „Индълджънс“ да кацне близо до него. Но от нас не е имало никаква следа и никакви указания къде сме отишли или кога ще се върнем. Следователно, те са оставили един или двама на кораба на Далсимър с неговите тежки оръдия да чакат евентуалното ни завръщане и са отлетели в Космоса с невъоръженото корабно ядро, далеч от зардалу. Ако това предположение е правилно един или двама души от нашата група ни чакат на „Индълджънс“. А самият „Иърбъс“ чака на орбита около Дженизий.
Обяснението на Калик беше лаконично, логично и изчерпателно. Подобно на повечето такива обяснения, то беше, според Ханс Ребка, почти със сигурност погрешно. В реалния свят нещата не ставаха така.
Но в този момент на теорията се отреждаше малка роля. Фактите бяха важни, а някои факти бяха неоспорими. Наближаваше денят — първата следа от светлина вече беше на небето. Те не смееха да останат на повърхността на Дженизий, след като слънцето изгрее и зардалу се активизират, най-малкото не близо до бреговата линия. И най-важният факт от всички — само на няколкостотин метра от тях имаше кораб. Как е пристигнал там и кой беше в него, имаше много по-малко значение от самото му присъствие.
— Можем да сравним всички теории… след като сме в безопасност в Космоса — Ребка се огледа. Най-после той можеше да различи оголените скали на фона на просветляващото небе. След още няколко минути той и Луис Ненда ще могат да ходят или да тичат без опасност да се претрепят. Но сега тон искаше да бъде близо до кораба. — Зная, че ще бъде трудно да се мине през ерозиралите скали, но трябва да опитаме, докато е още сумрачно. Искам Атвар Х’сиал и Калик да водят Ненда и мен. Казвайте ни къде да стъпваме… Ако трябва местете краката ни вместо нас. Помнете, че трябва да пазим тишина, така че не ни водете през места, покрити с отломъци или където можем да бутнем някой камък. Но преди съвсем да се съмне, трябва да отидем до мястото, където започва мъхът и калта.