Утринният вятър стихна и шумът от вълните на брега изчезна. Ханс Ребка се движеше в абсолютна тишина. Всяко изтракване на камъче щеше да прогърми като гръмотевица, откъртената шепа пръст да забучи като лавина. Той трябваше да си напомня, че поне човешките уши не могат да го открият на повече от няколко крачки.
Накрая те се добраха до мястото, където шумът не беше от значение. Сиво-зеленият мъх лежеше в равнината пред тях, мек и пухкав под светлеещото небе. Единственото, което им оставаше, беше един спринт по него до кораба на двеста-триста метра.
Ребка се обърна към хименоптата, която, дори с ранен крак, беше четири пъти по-бърза от който и да е човек.
— Калик, когато достигнеш до люка, влизай направо, остави го отворен и приготви кораба за отлитане. Не влизай в спор или разправия с никого на борда… За това ще имаме време по-късно. Когато дойда искам да си готова за излитане. Разбра ли ме? — хименоптата кимна. — Тогава, да тръгваме!
Калик се превърна в тъмна, движеща се точка на фона на равната, покрита с мъх повърхност, краката й — в неразличимо облаче. Атвар Х’сиал, изненадващо за нейната маса, не остана много по-назад. Сикропеанката преминаваше разстоянието със серии от дълги, плъзгащи се скокове, които я пренесоха плавно чак вътре в люка. Луис Ненда беше трети. Неговото набито тяло беше в състояние да постигне висока скорост на къси разстояния. Ребка го настигна на последните четирийсет метра, но Ненда мина през люка няколко метра преди него.
Ребка скочи подир него, обърна се на прага и затвори люка.
— Всички са вътре — извика той. — Калик, излитай!
Той се обърна да види какво става. В последните секунди на спринта през мъха му беше минала през ума една реална възможност, която бе отказал да обмисли, защото би имала окончателни и фатални последици — какво би станало, ако „Индълджънс“ по някакъв начин е завладян от зардалу и те ги чакаха вътре?
Въздъхна с облекчение. Вътре нямаше никакви следи от зардалу, в кабината нямаше никой, с изключение на четиримата новопристигнали.
— Калик, издигни ни на триста метра и остани да кръжиш там. Искам да погледна за зардалу.
Малката хименопта посочи контролния дисплей, където проблясваха множество светлини.
— Авариен сигнал, капитан Ребка. Не за този кораб.
Ребка отиде до пулта на няколко крачки от него и го огледа.
— Това е „Иърбъс“! На синхронна орбита. Откарай ни право там, Калик. Грейвс трябваше да стои извън сингулярностите. В каква ли беда е сега?
Командата за кръжене беше отменена. Започна бързо издигане. Всички впериха очи върху тъмната маса на „Иърбъс“ на дисплея, който летеше в орбита над тях. Никой не погледна към екрана с картина под тях. Никой не видя смаления образ на Дариа Ланг, подскачаща и викаща върху осветената от слънцето повърхност, далеч долу.
Глава 20
Дариа трупаше знание по трудния път. Нямаше начин да знае колко неудобства и умора може да издържи един човек, докато сама не го изпита.
Дразнещите малки черни насекоми, които пълзяха в очите, носа и ушите бяха без значение. Крайниците, които бяха отмалели от умора, бяха без значение. Гладът и жаждата също бяха без значение. От значение беше само изчезването на „Индълджънс“, единственото средство за бягство от повърхността на Дженизий.
Когато слънцето се вдигна по-високо, тя седна на един плосък камък, обзета от отчаяние, което малко по-малко премина в раздразнение и накрая в гняв. Някой — някой от собствената й група, не зардалу — беше откраднал кораба минути преди тя и Тали да се качат на борда. Сега за тях нямаше никаква надежда. Бяха изоставени.
Кой може да го е направил? При тази мисъл съзнанието й се изясни. Отговорът беше очевиден — оцелелите от първата група, слязла на повърхността на Дженизий. Те бяха пристигнали с корабното ядро, но когато са искали да заминат, не са го намерили. Тогава сигурно са видели в „Индълджънс“ единствена възможност да напуснат планетата. Но ако е така, след като разберат, че на Дженизий са останали хора, сигурно ще се върнат. Ханс Ребка ще дойде за нея. Също и Луис Ненда. Дариа беше абсолютно сигурна.