Проблемът — а той беше голям — бе да остане жива и свободна, докато се върнат. А единственият начин, който със сигурност нямаше да й помогне да оцелее, беше да остане на повърхността. Тя надникна над растителността и видя водата да ври от активност. От време на време над повърхността се подаваше голяма синя глава. Зардалу може би не обичаха скалистия, неравен терен, където се криеха те с Тали, но вече вероятно са разбрали, че пленниците са избягали през отворите на въздухопроводите. Сигурно след не повече от час или два ще започнат систематично да проверяват вентилационните отвори на повърхността.
Дариа избърса мухите от крайчетата на очите си и пропълзя до Е. К. Тали. Той седеше пред малък храст и береше сочни жълти листа.
— Е. К., трябва да се върнем обратно в каналите.
— Наистина ли? Едвам излязохме от тях.
— Корабът ще се върне да ни вземе… — тя си каза, че го вярва, трябваше да го вярва — но ако чакаме на повърхността, няма да оцелеем.
— Склонен съм да не се съглася с вас. Мога ли да говоря? — Тали повдигна сноп жълти листа, всяко издута набръчкана сфера. — На вкус не са добри, но поддържат живота. Имат високо водно съдържание и известно количество хранителни вещества.
— Може да са отровни.
— Но не са… Вече ядох от тях — сега, когато вниманието й беше насочено към това, Дариа видя, че Тали е изял доста. Докато тя беше седяла и мислила, два или три храста в малката долчинка бяха лишени от листа и плодове.
— И макар аз да съм хуманоид — продължи Тали, — а не истински човек, имунната система и токсични реакции на това тяло не се различават от вашите. Не почувствах никакви неблагоприятни последствия и съм сигурен, че и вие няма да почувствате.
Логиката подсказваше на Дариа, че Тали може да греши. Той имаше непосредствен контрол върху елементите на имунната си система, докато тя нямаше, а използваното за вграждане на компютър тяло беше грижливо избрано с колкото се може по-малко алергични реакции. Но докато си казваше това, ръцете й се пресегнаха към едно клонче и започнаха да берат плодове.
Тали беше прав. Недозрели и твърде тръпчиви, за да са приятни, но с високо съдържание на вода. Тя стисна един плод със зъби и сокът потечеше по сухото й гърло като нектар. Дариа направи същото с още десетина други, преди да може да се насили да спре и да заговори отново.
— Нямах предвид храна, когато казах, че не може да останем тук. Говорех за зардалу.
Хуманоидът не отговори, но бавно се надигна да погледне към брега.
— Не виждам нищо. Ако има някои наблизо, те са все още във водата.
— Можете ли да се обзаложите, че ще останат там? Въздухопроводът, по който дойдохме, е на повече от километър и половина оттук и ние не знаем друг по-близо. Ако зардалу излязат на брега между нас и отвора, ще ни блокират пътя. Трябва да се върнем там.
Тали вече кършеше цели клони от храстите. Дариа започна да прави същото, като в същото време продължи да яде листа и плодове. Идеята на Тали беше правилна. На повърхността или под нея, двамата щяха да имат нужда от храна. Може би близо до отвора на канала също имаше храсти, но не биваше да рискуват. Сега трябваше да наберат, макар това да беше допълнителен товар. Тя накърши клони колкото можеше да носи с една ръка. Другата трябваше да остане свободна, за да си помага на трудните места от пътя. Дариа кимна към Тали.
— Да тръгваме.
Отиването до въздухопровода беше изненадващо лесно и бързо — на светло ходенето по неравната повърхност беше съвсем различно. А светлината беше повече от добра — беше направо ослепителна. Дариа се спира няколко пъти да бърше потта от лицето и врата си. Това беше друга причина, поради която повърхността беше неприемлива. По пладне Дженизий обещаваше да бъде невероятно гореща. Тя се обърна и се изкачи достатъчно далеч нагоре по хълма, за да могат над стената от растения да гледат към брега. Водата беше спокойна. Никакви извисяващи се форми в среднощно синьо не се виждаха. Това й спести ужаса. Дали зардалу спазваха определени часове за живот във вода и на суша? Тя знаеше толкова малко за тях и за самата планета.
Когато дойдоха по-близо до отвора, Дариа забеляза онова, което не беше видяла в полумрака на зората: целият район беше покрит с ниски храсти, подобни на онези, чийто клони те носеха, но с малко по-светложълти плодове. Тя отчупи още половин дузина клони и ги прибави към товара си, пъхайки плодове в устата си, за да уталожи нарастващата жажда. Тези изглеждаха малко по-сладки, от тях по-малко дразнеха небцето й. Може би вече беше свикнала с този вкус или новите плодове бяха малко по-зрели.