На самия отвор Дариа се поколеба. Беше тъмен и непривлекателен, водещ стръмно надолу в скалата. Единственото му достойнство беше малката ширина, през която едва можеше да се промуши човек и съвсем недостатъчна за възрастно зардалу. Но той даваше сигурност, ако човек беше готов да приеме нетрадиционната дефиниция на тази дума.
— Хайде, Е. К. Няма смисъл да висим тук — тя тръгна навътре, чудейки се какво да прави след това. Не искаха да бъдат много под земята, в случай че корабът се върне. Но трябваше да достигнат известна дълбочина, за да са сигурни, че търсещите слепешката пипала на зардалу няма да ги измъкнат.
Онова, което наистина им трябваше — мисълта изведнъж й дойде, когато направи първите стъпки надолу — беше отвор по-близо до мястото, където беше стоял „Индълджънс“. Единствено сигурното нещо в цялата тази каша беше, че ако някой се върне за нея, той ще се опита да се приземи на същото място, откъдето бяха излетели.
— Е. К., спомняте ли си всички завои и извивки, през които минахме по пътя нагоре?
— Разбира се.
— Тогава искам да прегледате последните няколко разклонения, преди да излезем на повърхността и да проверите дали има алтернативни пътища, които да ни заведат до изход на въздухопровод, по-близо до мястото, където стоеше „Индълджънс“.
— Отдавна съм го направил. Ако каналите в онази точка на разклонение продължават в посоката, която видяхме, тогава един канал на пресечката преди края ще излезе на повърхността на около сто метра от мястото, където видяхме „Индълджънс“ да излита. Малко повече от километър и половина оттук.
Дариа изруга наум. Конструкторите можеха да превъзнасят колкото си щат интелигентността на хуманоидите, но на тях не им достигаше нещо много важно. Е. К. Тали сигурно имаше тази информация отпреди часове и не му дойде наум, че тя е достатъчно важна, за да я съобщи веднага на Дариа.
„Използвай ресурсите, които имаш. Не си губи времето да се дразниш за онези, които ти липсват.“
Това беше едно от главните правила на Ханс Ребка. А паметта на Е. К. Тали, доколкото Дариа можеше да прецени, беше безпогрешна.
— Водете назад към тази пресечка. Да видим къде може да ни изведе.
Тали кимна и тръгна напред, без да каже дума. Дариа го последва, прегърнала с една ръка сноп клони, а с другата — късаща плодове и пъхаща ги в устата си, докато ходеха. Спускането беше много по-леко от изкачването. По това време на деня слънчевите лъчи падаха почти директно във входа, така че гладките като стъкло стени на тунела служеха като огледала и насочваха слънчевата светлина дълбоко под земята. Виждаше се на стотина метра надолу.
И тогава дойде първото усложнение.
Тали спря и се обърна.
— Мога ли да говоря?
Не беше необходимо. Дариа веднага съзря проблема. Тунелът се разширяваше до размерите на голяма стая с един изход надолу и три нагоре. Всеки беше достатъчно широк да мине човек. Но един от онези нагоре беше широк повече от достатъчно за едно голямо зардалу. Ако тръгнеха по него и не намереха друг изход, единственият им път обратно към повърхността можеше да бъде блокиран.
— Аз мисля, че трябва да поемем риска — започна Дариа.
Тогава възникна второто усложнение. Тя почувства спазми в стомаха, сякаш някой беше хванал вътрешностите й и ги беше завързал в стегнат възел. Задъха се. Краката й не можеха да поддържат тялото й, тя се плъзна напред и неочаквано седна на твърдия под на стаята.
— Тали! — каза тя и не можа да произнесе нито дума повече. Втори спазъм, по-силен от първия, сви вътрешностите й. По челото й изби пот. Дариа отпусна глава напред и задиша тежко с отворена уста.
Е. К. Тали отиде при нея и повдигна главата й. Повдигна клепача й с пръст, после разтвори устата й да види венците й.
— Тали — изстена отново тя.
Това беше единственият звук, който можеше да издаде. Спазмите прииждаха на вълни от болка. С оттеглянето си, всяка отнемаше от силите й.
— Лошо — тихо промърмори Тали. Тя се мъчеше да фокусира зрението си и да види какво прави той. Хуманоидът вдигна едно клонче от храста, който тя беше изпуснала и внимателно го разгледа.
— Почти същия като първия, но вероятно от различен вид — той стисна един светложълт плод между пръстите си и внимателно го допря до езика си. После кимна. — Както предполагах. Подобен, но различен. Средно силно средство, което предизвиква повръщане, плюс непознат алкалоид. Не вярвам да е фатално отровен, но мисля, че е добре да повърнете. Можете ли да го направите?
Дариа реагира половин секунда преди него. Един ужасен, присвиващ спазъм на стомаха и хранопровода й изкара всички плодове, които беше погълнала. А после, макар вече празен, стомахът й не знаеше кога да спре. Той се свиваше и разпъваше от непрекъсната поредица от болезнени сухи напъни, двойно по-неприятни, защото нямаше нищо, което да излезе. Дариа се подпря с две ръце на пода на стаята и се прегърби от безкрайна болка. Беше достатъчно лошо, че е толкова зле. Но още по-лошо беше, че бе толкова глупава да го допусне.