— Мога ли да говоря?
Минаха няколко минути преди тя дори да може да кимне с глава.
— Не трябва да искате да продължите да вървите, дори ако се чувствате в състояние да го направите. И сигурно не е необходимо. Можете да почакате тук, а аз ще отида да проуча тунелната система. Като се върна, ще решим кой е най-добрият курс на действие. Съгласна ли сте?
Стомахът на Дариа продължи да се опитва да изхвърли онова, което вече не беше в него. Тя издаде още една серия от ужасни звуци, после едва поклати глава.
— Много добре. И в случай, че ожаднеете, преди да съм се върнал, ще ви оставя тези неща.
Тали постави на пода до Дариа листата и плодовете, които беше довлякъл по тунела. Тя ги погледна с омраза. Нямаше да хапне нито хапка от тях, дори от това да зависеше животът й. А той беше застрашен. Тали излезе от широката стая, а тя започна да се бори срещу ново мъчително повдигане.
Дариа легна по очи на студения, гладък като стъкло под на стаята, затвори очи и зачака. Ако зардалу бяха побързали и преди малко я бяха хванали, това щеше да е много лошо. Но както се чувстваше сега, ако я убиеха, щеше да е приятно избавление.
И вината за това беше само нейна, последица от живота й на сигурната планета-градина Сентинел Гейт. Никой от цялата експедиция не би бил толкова глупав да яде — не, да се тъпче — с непроверена храна.
И никой друг от експедицията не би се предал толкова лесно. Да дойде до тук и да престане да се бори? Това нямаше да стане! Ако по някакъв начин преживее всичко това, никога вече нямаше да може да погледне отново Ханс Ребка в очите. Дариа въздъхна, вдигна глава от пода и протегна ръце да се подпре. С върховно усилие излезе на колене от стаята и пропълзя десет метра в най-тесния канал. После трябваше да спре. Болките в стомаха й затихваха, но краката й бяха студени, ръцете и челото — влажни и лепкави.
Тя легна отново, този път по гръб, разтри ръцете си и ги сви в дългите ръкави. Преди да разбере изпадна в странно състояние на полусъзнание — разбираше какво става, но не можеше нищо да направи, за да го предотврати. Алкалоидът в плодовете сигурно имаше умерено наркотично действие. Е, това е добре. Може би имаше нужда от една добра доза антидепресант.
Освободен от физическите болки, умът й се съсредоточи върху един факт от последните четирийсет и осем часа, който я бе смутил най-силно.
Не хващането от зардалу. Не несигурната съдба на Далсимър. Не дори излитането на „Индълджънс“, когато тя и Тали изглежда бяха толкова близо до спасение.
Голямото безпокойство идваше от изчезването на Д’жмерлиа. Всичко друго можеше да е лош шанс, но за човек с научната подготовка и възгледите на Дариа, изчезването на Д’жмерлиа във въздуха беше нещастие и абсолютно невъзможно. То разстрои целия й светоглед. Беше необяснимо по никакъв рационален начин, несъвместимо с модела на физическата действителност, с която тя винаги се беше сблъсквала. Торвил Анфракт беше странно място, тя го знаеше. Но колко странно? Дори ако целият Анфракт беше артефакт на Строителите, в което сега беше убедена, единствените разлики трябваше да са в локалните аномалии на пространство-време. Сигурно физическите закони тук не трябва да са различни от тези във Вселената?
Дариа се унесе в неспокоен полусън. Нейните тревоги по някакъв начин достигнаха отвъд логиката. Е. К. Тали, напълно логично, също беше видял изчезването на Д’жмерлиа, но хуманоидът изглежда не беше впечатлен от това така, както беше впечатлена Дариа. Той знаеше само онова, което имаше в неговата база данни. Той приемаше, че извън тях може да има почти всичко. Онова, което Тали нямаше — Дариа се мъчеше измореният й мозък да избистри мисълта си — онова, което той нямаше, бяха очаквания за поведението на Вселената. Само органичните интелекти имаха очаквания. Също както само органичните интелекти сънуваха. Ако можеше, да превърне всичко това в сън!
Но не можеше. Този под беше адски твърд. Дариа се разсъни, изправи се със стон и се огледа. В тунела беше станало много по-тъмно. Тя се зачуди колко дълго е била в безсъзнание. Погледна часовника си и установи, че са минали само трийсет минути. Дариа изпълзя обратно в стаята и откри, че там също беше по-тъмно. Слънцето се беше преместило на небето. Не много, но сега лъчите му не падаха директно в тунела, в който бяха влезли. С превалянето на деня щеше да става още по-тъмно.