Дариа беше на няколко крачки от листата и плодовете, оставени от Тали. Беше се заклела никога да не се докосва до тях, но жаждата й беше толкова голяма и вкусът в устата й толкова кисел и ужасен, че откъсна няколко плода и ги изстиска между зъбите си.
Тези бяха безвредни — имаха познатия горчив и стипчив вкус. Беше толкова жадна, че имаше чувството, сякаш сокът директно се абсорбира още в гърлото й. Стомахът й настояваше за още.
Дариа се пресегна и откъсна цяла шепа. В този момент от широкия коридор на другата страна на стаята се чу някакъв звук.
Може би беше Е. К. Тали, връщащ се по друг път. Но беше по-тих, по-разсеян от отчетливото тракане на обувки по твърдия стъклен под.
Дариа свали обувките си и тихо се оттегли до тесния тунел, който знаеше, че води на повърхността. На двадесетина метра навътре тя спря и надникна назад в мрака. Зрителното и поле включваше само малка част от стаята, но това щеше да е достатъчно най-малкото да види съществото, което влезе вътре.
Беше тих шум от размахване на покрити с мазна кожа крайници. После в стаята се плъзна тъмен торс, заобиколен с корсет от светъл колан. Последва друг, после трети. Дариа наблюдаваше и броеше — в зрителното й поле минаха най-малко дузина големи зардалута. Тя чу траканията и свиренията им. След това започнаха да обикалят в кръг из стаята и припряно да разговарят едно с друго. Може би бяха видели безпогрешните следи за присъствието на Дариа — листата и плодовете, и мястото, където толкова мъчително беше повръщала. За първи път, откакто тя и Тали бяха избягали, зардалу бяха засекли тяхното последно местонахождение.
Дариа внимателно броеше. Изглежда бяха петнайсет, а само едно от тях беше достатъчно да се справи с двама хора. Ако Е. К. Тали реши да се върне в този момент…
Не можеше да направи нищо да му помогне, нито да го предупреди. Ако извика, щеше да се издаде. Зардалу сигурно знаеха достатъчно за въздухопроводите, за да разберат откъде би могла да излезе на повърхността.
Минаха пет минути. Десет. Зардалу бяха спрели да говорят. Шансът Тали да се върне и да попадне сред тях беше нараснал.
Дариа мислеше тихо да се промъкне по-близо до стаята, така че ако го види да идва, да може поне да извика, да го предупреди, да се опита да изпревари зардалу и да се върне на повърхността, когато техните свирения и тракания започнеха отново. В движещите се форми беше настанало някакво объркване.
Тя предпазливо направи четири крачки напред. Зардалу напускаха стаята. Когато минаваха през частта от стаята, която можеше да вижда, Дариа броеше. Петнайсет. Всичките, освен ако не беше направила грешка в броенето при влизането им. За човешкото око всички зрели зардалу си приличаха. Различаваха се само по големината и изкусните шарки по корсетите и поясите си.
Бяха си отишли. Дариа изчака, докато в стаята настъпи отново пълна тишина после изпълзя назад по деветдесетсантиметровата тръба на въздухопровода. Трябваше да предупреди Тали. Единственият начин за това беше да се върне по същия път, по който беше дошла и да се настани в канала. Ако поради някаква причина той предпочете да се върне по друг път, щеше просто да бъде много лошо.
Голямата стая беше изпълнена със слаба миризма на амоняк останала от зардалу. Това й напомни за коментара на Луис Ненда: „Щом човек може да ги помирише, обзалагам се, че те също могат да го помиришат.“ При нейните последни премеждия беше изключила от ума си мислите за съдбата на другите. Сега се чудеше кои се бяха спасили с „Индълджънс“. Кой беше жив и кой мъртъв? Имаше ли други като нея още да се лутат като мишки в капан през сервизните помещения на Дженизий?
На повърхността на планетата дългият ден сигурно продължаваше. Слънцето вероятно наближаваше зенита, далеч от наклона на въздухопроводите. В стаята беше по-тъмно от времето, когато я беше напуснала. Тя едва можеше да различи отворите на каналите на другата страна. Дариа отиде на пръсти до най-широкия, надникна в него да провери дали има някакви следи от зардалу, готова да се обърне и да избяга.
Нямаше нищо. Доколкото можа да установи, коридорът беше тъмен и тих. Дариа беше сигурна, че ще се върнат — те знаеха, че е била тук.
Тя продължи, насочвайки се към третия коридор, десния, по който беше тръгнал Тали. Вторият коридор, според него, водеше встрани, в погрешна посока. Ако изобщо водеше към повърхността, щеше да бъде далеч от мястото, където беше се приземил „Индълджънс“.