Дариа почти не погледна към кръглия отвор, когато мина покрай него. Всяко възрастно зардалу щеше да установи, че е трудно да се промъкне на повече от няколко метра през стесняващия се тунел.
Направи още една крачка. Нямаше време да си обърне главата. С крайчеца на окото си видя движещо се петно. А после беше хваната отзад, вдигната и притеглена близо до тяло, чийто силни мускули изпъкваха под еластична кожа.
Дариа ахна и се опита да се измъкне. В същия момент тя изрита тялото на нападателя, съжалявайки, че беше свалила твърдите си и тежки обувки.
Чу се сумтене от болка, последвано от стържещ стон на изненада и негодувание. Неочаквано Дариа беше пусната на пода.
Тя вдигна глава. Още щом разбра, че не са я хванали пипала позна гласа.
— Далсимър!
Чизъм полифемът беше се навел до нея и махаше възбудено във въздуха с всичките си пет малки ръце.
— Професор Ланг! Спасете ме! — той трепереше и плачеше. Дариа почувства сълзи с размера на детски топчета за игра да падат върху нея от главното му око. — Аз бягах и бягах, но те продължаваха да ме преследват. Изтощен съм. Виках им и ги молех, обещавах, че ще бъда най-добрият и най-лоялен роб, който някога са имали… а те не ме слушаха.
— Напразно си губил време. Те не разбират човешка реч.
— Зная. Но си мислех, че нищо няма да ми струва, ако опитам. Професор Ланг, те искат да ме изядат, зная, че ще го направят. Моля ви, спасете ме!
Сърцераздирателна молба, но тя не можеше да спаси дори себе си. Дариа потърси пипнешком по пода обувките си, намери ги и ги обу. Тя потупа Далсимър по мускулестото тяло.
— Всичко ще бъде добре. Зная безопасен път до повърхността. Разбирам, че зардалу могат всеки момент да се върнат тук, но ние не можем да тръгнем веднага. Трябва да почакаме Е. К. Тали.
— Не, не трябва да го чакаме. Оставете го. Той ще се оправи и самичък — Далсимър я дърпаше, подканяше я да се изправи. — Той ще успее. Той няма нужда от нас. Нека да се махнем оттук, преди те да са се върнали.
— Не. Ти отивай, където желаеш. Аз оставам тук и ще чакам — и на Дариа, както и на полифем, не й харесваше да бъде в стаята, но тя нямаше да изостави Тали.
Далсимър проплака с нисък, треперещ глас. Той не направи опит да напусне стаята и накрая се сви на пода в стегната спирала. Дариа не можеше да види цвета му при слабата светлина, но беше готова да се обзаложи, че беше тъмнокраставично зелен на напълно охладен и ядосан полифем.
— Ще трябва да чакаме съвсем малко — каза тя с най-успокоителен тон и си наложи да остане спокойна. Освен ако не са го хванали.
Далсимър ставаше по-неспокоен. Той въртеше глава, взираше се в стаята.
— Чувам нещо!
Дариа спря да диша за двайсет секунди и се ослуша. Единственото, което чу, беше биенето на собственото си сърце.
— Въобразяваш си.
— Не. Идва от там.
Той посочи с две горни ръце в различни посоки, едната към канала, по който Дариа и Тали бяха стигнали до повърхността, другата към тесния отвор, през който той самият се бе появил.
— Кой от двата?
— И двата.
Сега Дариа напълно се убеди, че Далсимър си въобразява. Беше почти невъзможно тя самата да се промуши през втория отвор. Той беше се опитал да погледне в него и главата му едва влезе.
— Това е невъзможно — каза Дариа. Но тя самата чу звук — ясен, чист звук на бързащи стъпки, идващи от канала, през който беше излязъл Тали. Дариа разпозна този звук.
— Всичко е наред — каза тя. — Това е Е. К. Тали. Най-после! Сега можем — слава на небесата — да се махнем оттук.
— Зная по-добър път — каза Тали. Той се беше появил, наведен от въздухопровода точно навреме, за да чуе последните думи на Дариа и сега гледаше навитата като тирбушон опашка на чизъм полифема, подаваща се от кръглия отвор на другата тръба. — О, вие сте го намерила. Много добре, професоре. Здравейте, Далсимър.
Полифемът се измъкна от канала, но не обърна внимание на Е. К. Тали. Той стенеше и трепереше повече от всеки друг път.
— Знаех го — каза той. — Просто го знаех. Те идват. Казах ви, че идват. Много са. Стотици.
— Но те не могат да дойдат — възрази Дариа. — Погледни колко е тесен този канал. През него не може да мине голямо зардалу…
— Не големи — окото на Далсимър се въртеше нервно на главата му, тлъстата му уста се хилеше от ужас. — По-лошо. Малките, хищниците, всички — от съвсем малките до полузрелите. Достатъчно малки, да минат навсякъде, където ние можем да минем. Тези канали са пълни с тях. Видях ги по-рано, докато бягах. Те непрекъснато са гладни. Те не искат роби, не искат да правят сделки. Искат само храна. Искат месо. Искат мен.