— Да. — Тя се опита да сдържи сълзите си, но не успя. Толкова се бе страхувала и сега фактът, че съпругът й се чувства добре след операцията, я изпълваше с такова облекчение, че не можеше да се овладее.
— Катрин, Том току-що ме помоли да бъда откровен с него. Мисли си, че състоянието му е безнадеждно и че съм ти го казал. Започва да не ми вярва. Чуди се дали не крия нещо от него, дали положението не е по-тежко, отколкото му казвам. Е, Катрин, това просто не е така и твоята работа е да го убедиш, че очакваш двамата заедно да изживеете старините си. И през ум не трябва да му минава, че му остава съвсем малко време, не само защото ще е вредно за него, а и защото не смятам, че е вярно. За да се възстанови, той трябва да вярва, че ще оздравее, и това до огромна степен зависи от теб.
— Спенс, аз трябваше да забележа, че се разболява. — Той я прегърна за миг.
— Виж — каза хирургът, — има една стара поговорка: „Лекарю, излекувай се сам“. Когато Том се почувства по-добре, сериозно ще си поговоря с него за това, че не е обърнал внимание на предупрежденията, които тялото му е отправяло. Но сега иди при него с весело лице. Можеш да го направиш.
Катрин се насили да се усмихне.
— Така ли?
— Да, така е много по-добре — кимна той. — Просто продължавай да се усмихваш. Не забравяй, че е Коледа. Мислех си, че ще доведеш със себе си и децата.
Не можеше да му каже, че Брайън е изчезнал. Не сега. Вместо това репетира думите, които щеше да каже на Том.
— Брайън е понастинал и не исках да се разболее.
— Постъпила си разумно. Добре. До утре, малката. И не забравяй за усмивката. Прекрасна си, когато се усмихваш.
Катрин кимна и тръгна по коридора към стая №530. Тихо отвори вратата. Том спеше. Беше на системи. Към ноздрите му бяха прикрепени тръбички. Кожата му бе бяла като възглавницата. Устните му бяха пепелявосиви.
Частната сестра се изправи.
— Питаше за вас, госпожо Дорнън. Ще почакам навън.
Катрин придърпа стола до леглото, седна и постави длан върху ръката на съпруга си, отпусната върху завивката. После се вгледа в лицето му, като попиваше всяка подробност: високото чело, обрамчено от червеникавокестенява коса, същата като на Брайън, гъстите вежди, които винаги изглеждаха малко рошави, правилно оформения нос и устните, които обикновено се усмихваха. Замисли се за очите му, по-скоро сини, отколкото сиви, и за топлотата и разбирането, които излъчваха. „Той вдъхва увереност на пациентите си — помисли си Катрин. — О, Том, иска ми се да ти кажа, че нашето момченце изчезна. Иска ми се да беше добре и да си с мен, за да го търсим заедно.“
Том Дорнън отвори очи и немощно изрече:
— Здравей, скъпа.
— Здравей. — Тя се наведе и го целуна. — Извинявай, че следобед бях такава ревла. Наречи го постменструален синдром или просто старомодно облекчение. Знаеш колко съм сантиментална. Плача даже когато филмите имат щастлив край.
Тя го погледна в очите.
— Справяш се страхотно. Наистина.
Ясно виждаше, че не й вярва.
— Мислех си, че ще доведеш и децата. — Гласът му бе слаб и пресеклив.
Катрин осъзна, че пред Том няма да е в състояние да изрече името на Брайън, без да избухне в сълзи.
— Страхувах се да не те изтощят — бързо изрече. — Реших, че ще е най-добре да почакат до утре сутрин.
— Обажда се майка ти — сънливо рече Том. — Сестрата разговаря с нея. Казала, че ми праща по теб специален подарък. Какъв е?
— Не и без момчетата. Те искат да ти го дадат.
— Добре. Но утре сутрин непременно ги доведи. Искам да ги видя.
— Разбира се. Но след като сега сме само двамата, може би трябва да се пъхна при теб под завивките.
Том отново отвори очи.
— Това вече е приказка. — На устните му се появи усмивка. И после заспа.
Тя отпусна глава на гърдите му и дълго остана така. После бързо се изправи, когато сестрата влезе на пръсти в стаята.
— Нали изглежда прекрасно? — весело попита Катрин, когато жената хвана китката му, за да му премери пулса.
Знаеше, че макар и заспал, Том може би я чува. Хвърли последен поглед към съпруга си и бързо излезе навън, мина по коридора и се спусна с асансьора във фоайето, за да се върне в очакващата я кола.