„С Том дъщеря ми откри същото щастие, с което бях дарена аз, но сега…“ Барбара се сепна. Трябваше да отиде при Катрин. Брайън сигурно просто се беше загубил. Дъщеря й бе силна жена, но в момента имаше нужда от подкрепа. „О, мили Боже, нека някой го открие!“ — помоли се тя.
Втурна се из апартамента и започна да събира поставените в рамки снимки от полицата над камината и масичките. Беше се пренесла тук преди десет години от Бийкмън Плейс. И пак имаше повече пространство, отколкото й беше необходимо — официална трапезария, библиотека и спалня за гости. Но сега това означаваше, че когато Том, Катрин и момчетата й идват на гости от Омаха, за тях има достатъчно място.
Барбара прибра снимките в красивата кожена чанта, която й бяха подарили за рождения ден Том и Катрин, грабна палтото си от гардероба в антрето и без да си прави труда да заключва вратата, побърза да излезе навън и да натисне бутона на асансьора.
Сам, човекът, който управляваше асансьора, работеше в блока от много години.
Когато й отвори вратата, усмивката му угасна.
— Добър вечер, госпожо Кавъноу. Весела Коледа. Нещо ново за господин Дорнън?
Тя само поклати глава.
— Онези ваши внучета са ужасно мили. Малкият Брайън, ми каза, че сте дали на майка му нещо, което щяло да помогне на баща му да оздравее. Надявам се да е истина.
„Аз също“ — опита се да отвърне тя, но откри, че не е в състояние да говори.
— Защо си тъжна, мами? — попита Джиджи, когато се настани в скута на Кали.
— Не съм тъжна, Джиджи — отвърна тя. — Винаги се радвам, когато сме заедно.
Момиченцето поклати глава. Носеше червено-бяла нощничка с коледни мотиви — ангелчета със свещи. Големите му кафяви очи и къдравата златистокестенява коса бяха наследство от Франк. „Все повече започва да прилича на него“ — помисли си Кали и инстинктивно притисна детето към себе си.
Двете бяха сгушени на дивана срещу елхата.
— Радвам се, че си при мен вкъщи, мами — каза Джиджи и в гласчето й се прокраднаха уплашени нотки. — Няма да ме оставиш пак, нали?
— Не. И преди не съм искала да те оставя, миличка.
— Не ми харесваше да идвам при теб на онова място.
Онова място. Бедфордският женски затвор!
— И на мен не ми харесваше да съм там — опита се да отговори с безразличие Кали.
— Децата трябва да са при майките си.
— Да. И аз мисля така.
— Онзи големият подарък за мен ли е, мами? — Джиджи посочи към кашона с униформата и палтото на Джими.
— Не, миличка, това е подарък за Дядо Коледа. И той обича да получава подаръци. Хайде, ела, отдавна вече трябва да си лягаш.
Детето понечи да се възпротиви, но замълча.
— Ако сега си легна, Коледа по-бързо ли ще дойде?
— А-ха. Ела, ще те пренеса в леглото.
Когато зави Джиджи и й даде старото одеялце, с което дъщеря й винаги спеше, Кали се върна в дневната и отново се отпусна на дивана.
„Децата трябва да са при майките си…“ Думите на Джиджи не преставаха да се въртят в ума й. „Мили Боже, къде ли е отвел онова момченце Джими? Какво ще прави е него? Как би трябвало да постъпя?“
Погледна към кашона, увит с пъстра хартия. „Подарък за Дядо Коледа.“ Тя си представи съдържанието му. Униформата на застреляния от брат й пазач, все още лепкава от кръв. Мръсното палто — Бог знае откъде ли беше откраднал пък него.
Джими носеше злото в себе си. Нямаше съвест, не изпитваше жал. „Приеми го — яростно си каза Кали, — той няма да се поколебае да убие онова момченце, ако така има по-голям шанс да избяга.“
Тя включи радиото на местния канал. Часът бе седем и половина. Водещата новина беше, че състоянието на ранения пазач от затвора на Райкър Айлънд все още е критично, но лекарите изразявали предпазлив оптимизъм за живота му.
„Ако остане жив, няма да осъдят Джими на смърт — каза си Кали. — Не могат да го екзекутират сега заради убийството на онзи полицай преди три години. Той е умен. Щом разбере, че пазачът ще оживее, няма да рискува да убие момченцето. Ще го пусне.“
Водещият продължаваше със следващите новини:
— Рано тази вечер седемгодишният Брайън Дорнън е изчезнал на Пето Авеню. Семейството му е в Ню Йорк, защото бащата на Брайън…
Замръзнала пред радиото, Кали чу как водещият описва момчето и после казва:
— Сега майка му ще отправи към вас молба за помощ.
Докато слушаше тихия, настойчив глас на майката, Кали си представяше младата жена, изпуснала портфейла. Беше около трийсетгодишна, с лъскава тъмна коса. Едва беше зърнала лицето й, но бе сигурна, че е красива. Красива, добре облечена и самоуверена.