Всичко това още повече ядосваше Крис. „Самият аз може би съм бил близо до онова хлапе — помисли си. — Може да съм чакал на опашката при «Макдоналдс» зад тях — защо не внимавах?“
Тези мисли го вбесяваха. „Моите деца сега са си у дома и спят. Онова момченце също би трябвало да е при семейството си.“ Като мислеше за разговора си с Дидри, Крис разбираше, че колата с детето може да е минала от там няколко минути или цял час преди тя да му разкаже за медальона. И все пак това беше единствената им следа и трябваше да се отнесат към нея сериозно.
Радиото му се включи. Търсеха го от централата.
— Крис — каза телефонистката, — шефът иска да говори с теб.
— Разбира се.
Гласът на капитана звучеше настойчиво.
— Крис, в нюйоркската полиция смятат, че твоята информация ни дава най-голям шанс да спасим детето. Ще продължаваме да търсим онази Ленихън, но междувременно се помъчи да си спомниш дали не ти е казала нещо друго, нещо, което може да ни помогне…
— Опитвам се, господине. В момента съм на магистралата. Ако нямате нищо против, ще потегля на запад. Ако онзи тип е бил на опашката в „Макдоналдс“ по едно и също време е мен, сега трябва да има десетина-петнайсет минути преднина. Може би ще успея да го настигна, докато се свържете с Дидри. Бих искал да съм там, когато го заловим.
— Добре, действай. И, Крис, за Бога, помисли! Сигурен ли си, че не ти е казала нищо по-конкретно и за хлапето с медальона, и за колата, в която е било?
„Току-що.“ — Думата просто изплува в ума му. Дали си въобразяваше, или Дидри наистина му бе казала: „Току-що видях дете с медальон на Сейнт Кристофър“?
Той поклати глава. Не можеше да си спомни точно. Но със сигурност знаеше, че колата на опашката пред него е била кафява тойота с нюйоркски регистрационни номера.
Вътре обаче нямаше дете или поне не беше успял да го види. В това вече бе убеден.
И все пак… ако Дидри наистина беше казала „току-що“, може би имаше предвид тойотата. Не можеше да си спомни точно регистрационния номер. Но нещо в нея му бе направило впечатление. Какво?
— Крис? — внезапно го повика началникът му и го откъсна от размислите.
— Извинете ме, опитвах се да си спомня. Струва ми се, Дидри каза, че „току-що“ е видяла детето с медальона. Ако е говорела буквално, онзи автомобил трябва да е бил точно пред мен. А това беше кафява тойота с нюйоркски регистрационен номер.
— Спомняш ли си я?
— Не. Сигурно съм си мислил за нещо друго.
— В колата имаше ли малко момче?
— Поне аз не видях.
— Това няма да ни помогне много. Сигурно всяка трета кола по пътищата е тойота, а тази нощ всички са толкова мръсни, че цветът им не може да се различи. Навярно всички изглеждат кафяви.
— Не, онази определено беше кафява. Поне в това съм сигурен. Само ми се иска да си спомнях точните думи на Дидри.
— Е, не се ядосвай. Да се надяваме, че Ленихън ще се свърже с нас, а междувременно ще пратя на твое място някой от другите патрули. Тръгни на запад. По-късно пак ще се чуем.
„Така поне ми се струва, че върша нещо“ — помисли си Крис, когато завъртя ключа и натисна педала за газта.
Патрулният автомобил се понесе напред. „Единственото, което зная добре, е да шофирам“ — мрачно си каза той, докато излизаше на магистралата и изпреварваше другите коли.
Продължаваше да се мъчи да си спомни точно какво е видял пред себе си. Беше сигурен, че нещо беше привлякло вниманието му. Само да можеше да се сети какво. Имаше чувството, че подсъзнанието му се опитва да го изкрещи. Само да можеше да го чуе.
И в същото време разбираше, че времето на изчезналото момче изтича.
Джими кипеше. Всички автомобили се движеха така, все едно ги шофираха старици и изтече половин час, докато стигне до първата отбивка. Знаеше, че трябва незабавно да отбие от магистралата, за да може да се избави от хлапето. Най-после видя знак, показващ, че е на километър от изход 41 и град на име Уотърлу.
Вече не валеше, но Джими не беше сигурен, че това е добре за него. Кишата замръзваше и това още повече го забавяше. Пък и така, ако минеше покрай някое ченге, по-лесно можеха да го видят.
Той се престрои в дясното платно. След минута щеше да отбие от магистралата. Внезапно стоповете на автомобила пред него светнаха и той с ярост видя, че колата поднася.
— Кретен! — изкрещя. — Кретен! Кретен! Кретен!