Брайън се стресна и седна изправен с широко отворени очи, вече напълно буден. Когато разбра какво се е случило, Джими започна да сипе ругатни. Пред тях в дясното платно току-що се бе престроил снегорин. Той инстинктивно завъртя волана, мина в средното платно и едва успя да избегне поднеслата кола. Когато изпревари снегорина, тъкмо отминаваха отбивката.
Джими удари с юмрук по кормилото. Сега трябваше да чака изход 42, за да отбие от магистралата. „След колко километра ли е това?“ — зачуди се той.
Но когато хвърли поглед назад към отбивката, осъзна, че всъщност е имал късмет. Рампата бе блокирана от камари сняг. Ето защо снегоринът беше отбил. Ако Джими се бе опитал да завие, можеше да заседне там с часове.
Най-после видя знак, показващ, че следващата отбивка е на десет километра. Дори при тази скорост не би трябвало да му отнеме повече от петнайсет минути. Гумите зацепваха по-добре. Този участък от пътя трябва да беше посипан с пясък. Той бръкна под якето си и докосна пистолета. Може би нямаше да е зле да го скрие под седалката?
Не, реши. Ако някое ченге се опита да го спре, трябва да му е подръка. Той погледна към километража на таблото. Беше го нулирал, преди да потегли с хлапето и сега показваше, че са изминали четиристотин и осемдесет километра.
Все още му оставаше доста път, но дори само мисълта, че е толкова близо до канадската граница и Пейдж, го изпълваше с невероятна възбуда. Този път щеше да успее и каквото и да се случеше, нямаше да е толкова глупав, че да се остави на ченгетата.
Джими усети, че хлапето до него се размърдва. Опитваше се да се сгуши и отново да заспи. „Каква грешка! — помисли си. — Трябваше да го изхвърля пет минути след като тръгнах. Имах кола и пари. Защо ли реших, че се нуждая от него?“
Копнееше за момента, в който щеше да се избави от момчето и да е в безопасност.
Полицай Ортис придружи Катрин, майка й и Майкъл до входа на катедралата „Сейнт Патрик“ откъм Петдесета улица. Отпред ги очакваше човек от охраната.
— Запазили сме ви места в специалния сектор, госпожо — каза на Катрин той, докато отваряше тежката врата.
Тържествената музика изпълваше огромната катедрала, която вече беше пълна с богомолци.
„Радост, радост“ — пееше хорът.
„Радост, радост — помисли си Катрин. — Моля те, Господи, нека тази нощ наистина завърши така!“
Минаха покрай големите фигури на Девата, Йосиф и пастирите, събрани около празната ясла. Катрин знаеше, че статуята на младенеца Исус ще бъде донесена тук по време на службата.
Служителят от охраната ги отведе до местата им на втория ред до централната пътека. Катрин даде знак на майка си да влезе първа. После прошепна:
— Ти седни между нас, Майкъл. — Искаше да е отвън, накрая на реда, за да може да наблюдава вратата.
Полицай Ортис се наведе към нея.
— Госпожо Дорнън, ако научим нещо, ще дойда да ви съобщя. Иначе, когато службата свърши, пазачът първа ще ви изведе навън и аз ще ви чакам в колата.
— Благодаря ви — отвърна тя, после незабавно коленичи. Засвири триумфална музика и процесията започна — хорът, децата, дяконът, свещениците и епископите вървяха пред кардинала, който носеше овчарската гега в ръка. „Агнец Божий — помоли се Катрин, — моля те, моля те, спаси моето агънце!“
Все още приковал поглед към закачената на стената в кабинета му карта на магистралата, началникът на криминалния сектор Фолни знаеше, че с всяка изтекла минута вероятността да открият Брайън Дорнън жив намаляваше. Морт Леви и Джак Шор седяха пред бюрото му.
— Канада — каза Фолни. — Той е на път за Канада и приближава към границата.
Току-що бяха получили нова информация от Мичиган. Пейдж Ларонд бе закрила всичките си банкови сметки в деня, в който беше напуснала Детройт. И споделила с друга танцьорка, че познавала човек, който бил гений във фалшифицирането на документи. „С документите, които осигурих за мен и за гаджето ми — казала тя, — двамата можем просто да изчезнем.“
— Ако Сидънс стигне до границата… — по-скоро на себе си, отколкото на другите измърмори Бъд Фолни. — Няма ли никаква информация от магистралния патрул? — за трети път от петнайсет минути насам попита той.
— Не, господине — тихо отвърна Морт.
— Обади им се пак. Искам да разговарям с тях.
Когато началникът на Крис Макнали го увери, че няма абсолютно нищо ново, той реши лично да говори с патрулния полицай.
— Само си губи времето — прошепна Шор на Леви.